I chase after you as I drift off, waking up with my hand, reaching towards empty space. The only heaven worth wanting is your smile and I see your face in my dreams every night like it’s all a beautiful, broken record. It’s skipping on the part where you say you love me back. And if fate means being asleep forever, I’ll close my eyes and stay right where I am, waiting for you.
***
Desire
(Jalāl ad-Dīn Muhammad Rūmī)
I will open the gate to your love. Come settle with me, let us be neighbours to the stars. You have been hiding so long, endlessly drifting in the sea of my love. Even so, you have always been connected to me. Concealed, revealed, in the unknown, in the un-manifest. I am life itself. You have been a prisoner of a little pond, I am the ocean and its turbulent flood. Come merge with me, leave this world of ignorance. Be with me, I will open the gate to your love.
I desire you more than food or drink. My body, my senses, my mind hunger for your taste. I can sense your presence in my heart, Although you belong to all the world, I wait with silent passion for one gesture, one glance from you.
***
You who never arrived in my arms, Beloved, who were lost from the start, I don’t even know what songs would please you. I have given up trying to recognize you in the surging wave of the next moment. All the immense images in me—the far-off, deeply-felt landscape, cities, towers, and bridges, and un- suspected turns in the path, and those powerful lands that were once pulsing with the life of the gods— all rise within me to mean you, who forever elude me.
You, Beloved, who are all the gardens I have ever gazed at, longing. An open window in a country house—, and you almost stepped out, pensive, to meet me. Streets that I chanced upon,— you had just walked down them and vanished. And sometimes, in a shop, the mirrors were still dizzy with your presence and, startled, gave back my too-sudden image. Who knows? perhaps the same bird echoed through both of us yesterday, separate, in the evening …
—Rainer Maria Rilke, translated by Stephen Mitchell
Ден на книгата бил 2-ри март, или поне това дочух. Писмеността, грамотността и способността за самостоятелно мислене и изразяване на мнение никога не са се ценяли особено високо в България, където съм се родила – поне със сигурност не повече от сляпото преклонение пред поредната събирателна фигура на “Бащицата-освободител” или “Големия брат” (независимо дали става въпрос за фюрер, биг брадър или братушка) – ако не беше така, национален празник щеше да е не 3-ти март, а 24-ти май (или някоя друга дата, посветена на любознателните люде от Охридската школа). Трудно е за мнозина да разберат, че не би се стигнало ни до вековно робство, ни до молене на някой спасител/бъдещ поробител да те освободи, ако от самото начало ти си напълно свободен и независим вътре в себе си… Но то зависи по принцип какво виждаме като смисъл на живота на тази прекрасна, синьо-зелена планета – духовното развитие, еволюцията на единицата, разширяването на мирогледа, или безсмисленото вкопчване и почти сектантско следване на една-едничка идея, категорично отказвайки да се допуснат и други (в противовес на Кантовата теория, впрочем)… Както и да е. Бях съвсем малка, когато без никакъв елемент на изненада книгите отвориха пред мен не просто „прозорец към света“, а огромни, светли пространства, нови измерения и вселени. Подхраниха и без това бурната ми фантазия (и всяка от тях идваше със своя индивидуален вкус и мирис, усмихната леко, само с очи – като стар и дълго чакан приятел). Книгите ме накараха да насочвам поглед и мисъл към заобикалящата ме среда, но и далеч отвъд нея; дълбоко навътре, към тайнствената игра на гените и неизученото биополе; открехвайки затвореното вътрешно око към мечтани паралелни и невиждани преди това светове.
Затварям очи и се пренасям мислено назад във времето, в онези слънчеви дни от спомените ми през една далечна, лятна ваканция.
***
Заподскачах по излъсканите стъпала, нашарени като с тебешир от отразените цветни витражи. После се снижих, огледах се наляво и надясно (едно слънчево зайче ме стресна), но успях да се измъкна от маститата сграда на (тогавашния) Окръжен съвет (днес – Съдебна палата).
Пробягах площада в посока към ул. „Петко Д. Петков“ някъде през средата на 1980-те, почти блъскайки се в сградата на някогашния Общински съвет. Там работеше баба, а ме бяха оставили на грижите на дядо, понеже детската градина не работеше. Дядо (Марин Стефанов Иванов) беше сериозен, строг, винаги носеше вкъщи гигантски и адски скучни папки (работеше като Главен счетоводител на Русенски окръг през 1980-те и успя да въведе системата на двойното данъчно осчетоводяване в България; благодарение на една негова рационализация се съкрати финансовата документация в общините въпреки ожесточената съпротива). Тогава тези работи не ги знаех. Само знаех, че ми е скучно и предпочитам компанията на баба и нейните колежки, които винаги ме посрещаха с бурен възторг, усмивки, прегръдки, бишкоти, които наричаха „котешки езичета“, ореховки и топли милинки. В онези аналогови времена, баба пъргаво набираше номера на дядовия кабинет на един телефон с шайба, за да му каже да не се притеснява и да не се чуди къде съм – разбира се, той винаги се досещаше каква е била дестинацията ми. Така остатъка от следобеда доволно дъвчех милинка и си представях с удоволствие лицето на дядо, когато види какво е сполетяло пишещата му машина (и криех ръцете си, покрити с тъмнолилаво мастило). Блажени дни, преди да започне масираната обработка на мозъци в “мъчилището” (гимназията я обичах, но това беше много по-късно).
Мама с баба и дядо
Прекрасни времена, изпълнени със слънчеви зайчета, игри край шадравана в центъра на любимия ми Русе и разбира се, книги. Години по-късно се радвах на „откраднатите“ следобеди с вечно заетата „мама док“ (като малка не можех да казвам „доктор“), когато ме водеше на кино след като свършеше смяната й в Хемодиализата и после – традиционно – в сладкарница „Тетевен“ на кафе и сладолед. Чудно беше!
А и тя обичаше да си спомня как е чакала дядо да свърши работа на малкото (горно) балконче в сградата с Часовника в центъра на Русе.
Веднъж охарактеризира дядо като „пречка за нарушение на закона“ след като се опънал на Кирил Дочев (някогашен шеф на изпълкома на Окръжния Народен Съвет), понеже отказал категорично на определени министри от небезизвестното минало (сред които Пенчо Кубадински) да си купят ловни костюми с пари на Общината и най-вече, да сложат алчните си лапи върху един от най-важните културни паметници в Русе (Къщата на Калиопа, която години по-късно ми помогна да спечеля литературен конкурс на тема “Старите сгради разказват”).
Но именно дядо ми (с неговата строга, суховата и известна в града висока фигура с достолепна осанка) ме научи да чета. От своя страна, аз се постарах да скъсам доста от нервите му в процеса на обучение. Засилвах се и скачах от дивана в хола върху масата и оттам върху креслото, докато той викаше и безуспешно се опитваше да ме хване. Мисля, че веднъж го видях да скубе косите си и лекичко да удря главата си в гардероба от безсилие, но въображението ми беше доста развинтено, може и да е доукрасило спомените ми. Единственото, което беше в състояние да „укроти опърничавата“ бяха Книгите.
Помня ясно първата приказка, която прочетох самостоятелно – казваше се „Как Козата си построила къщичка“ и дядо беше мълчаливо горд – оттам се почна. На пет години лежах на плажа и четях за приключенията на Ян Бибиян на Луната и в царството на злия магьосник Мирилайлай, а на седем – „Железния светилник“ и задължителната съветска пропаганда „Повест за Зоя и Шура“ и „Митко Палаузов“. Хора идваха изпод съседните чадъри да питат мама дали наистина мога да чета, или само разглеждам книжката.
Тази любов към книгите продължава и досега, макар да претърпя сериозен крах през годините, когато се занимавах с докторантурата си и четях „по задължение“ до степен, в която стомахът ми се свиваше и се опитваше да изхвърли съдържанието си само при вида на печатан текст.
***
Напоследък се опитвам да възстановя любовта си към четенето за удоволствие – най-вече на художествена литература. От известно време в главата ми се върти като в странен времеви „loop“ някаква анкета, въпрос или обещание, което дори не помня на кого съм дала – а именно, да си помисля по-добре върху това „Кои са десетте книги, които бихте препоръчали на всеки?“. Ако се опитам съвсем точно да разкодирам въпроса, не става дума за „любимите“ десет (невъзможно ще е да ги побера в тази цифра). Въпросът не е формулиран и към това да изтръгне информация за книги, които особено много са ми повлияли в определени етапи в живота ми (там бих включила „Птиците умират сами“, в съвремеността определена като граничеща с леко педофилска фантазия, както и „Край река Пиедра седнах и заплаках“, в ранния и доста наивистичен стил на Паулу Коелю, но дяволите да ме вземат, ако не повлия адски много през последната зима на 20-ти век, когато Силвия ми я донесе у дома; прочетох я за няколко часа, седнала по турски на дивана в някогашната ми гарсониера във Варна с буркан туршия и блясък в очите, твърдо решена да казвам „да“ вместо да бягам като дявол от тамян от всяка изпречила се възможност през следващите 2 месеца – обет, който ме заведе в Йерусалим със стипендия на „Отворено общество“, но това е дълга история за някой друг път). И тъй, ето какво измъдри мозъкът ми, “изплюващ” случайни книги (за възрастни – детският списък е съвсем различен…) на пресекулки:
10. “Нощем с белите коне”: Павел Вежинов се вмъкна неочаквано и малко подло в класацията ми с неговите фантастични разкази (любим ми е „В един есенен ден на шосето“), с новелите си „Бариерата“, „Белият гущер“ и „Езерното момче“, но особено много ме завладя (и то при третия прочит на доста по-зряла възраст) „Нощем с белите коне“. Струва ми се е вярно това, което мнозина твърдят – за всяка книга си има определена възраст, време и етап; определен момент, в който тълкуваш или най-пълно си в състояние да смелиш теми и ситуации през призмата на опита. Начинът му на писане – само привидно консервативен, тежък, сериозен, е всъщност дълбоко човешки и способен да обхване и предаде многопластовост, която чувстваме, но малцина могат да облекат в думи. Изпитвах тъга, докато се потапях в света на академик Урумов с онова почти забравено удоволствие от четенето. Картинно си го представях как скита из София и Будапеща „в търсене на смисъл“ – една леко прегърбена, родна версия на Виктор Франкл. Не псевдонаучните открития и дискусии в творчеството на Вежинов, а онази фина проницателност и съчувствие към екзистенциалните лутания на обикновените „грешници“ всред едно чисто земно описано ежедневие ме държеше будна, почти неспособна да се фокусирам в каквото и да било друго (включително в дъщеря ми или в работата ми), докато не я завърших. Интересно, защото когато става въпрос за автори, артисти и изобщо, хора на изкуството – не мога съвсем да разделя личния живот на човека от творенията му и нещо доста ме човъркаше, не само заради бохемското минало на Вежинов, но и заради факта, че си е бил галеник на властта… И все пак, произведенията му са завладяващи, написани с (поне според мен) учудваща смелост за някой, който е имал доста за губене през оня диктаторски строй. А може би е имал силни покровители, хили се леко цинично един по-студен гласец в мен. Както и да е, „Нощем с белите коне“ си заслужава дори само заради красивия и скорпионовски сензитивен начин, по който борави с езика.
9. “В омаята на преображението“: Трудно ми беше да реша дали да включа „В омаята на преображението“ на Стефан Цвайг или „Мартин Идън“ на Джек Лондон. Накрая се спрях на първата, може би защото е по-малко известна. Млада, австрийска служителка в поща, която води изключително скромен живот с болната си майка в годините след Първата световна война, бива поканена от роднини на почивка в един от най-луксозните и красиви хотели в Алпите. Заобиколена от приятни хора и разкошна обстановка, тя за първи път не е заета да обслужва някого другиго, а само и единствено себе си, имайки на разположение армията от гримьори, фризьори и шивачи на леля си. Обградена от внимание, тя се чувства като Пепеляшка, която за първи път усеща удоволствието да си независим от робството на делничните проблеми, от безпаричието, от отегчението, съпътстващо монотонната й, нестимулираща и изнурителна работа… Само за да й го отнемат. Уви, магията на нейното преображение не трае дълго. И на какви стъпки е готова (включително престъпление), за да си възвърне тази несправедливо отнета свобода. След като бива изхвърлена от тези висши социални кръгове, тя се завръща към предишния си живот, но той е вече напълно лишен от очарованието, което някога е имал за нея. Сега, „прогледнала“ за ужасяващата пропаст между класите и знаейки какъв може да бъде животът, тя не може да се примири със старата си позиция на невзрачна, пощенска служителка и изпада в депресия. По това време среща отчаян и обезверен ветеран, останал инвалид след войната, което му пречи да си намери работа, но инвалидността му не е достатъчно сериозна, за да му гарантира по-висока пенсия. Тези двама неудачници се събират, тласкани от емпатия един към друг, както и от общата си съдба. Спокойно може да го наречем ‘trauma bonding’. За съжаление, не могат да си позволят да заживеят заедно – нямат средства за жилище или дори за поносим хотел, в който да се срещат. Накрая са дотам отчаяни, че започват да мислят за самоубийство, докато на мъжа не му хрумва една друга мисъл – да ограбят пощата, в която работи Кристине. Избират не кой да е ден, а точно когато се събират данъците, твърдо вярвайки, че „просто ще си вземем от държавата това, което тя ни дължи“.
Определено промени някои от представите ми, а нали книгите до голяма степен са за това – да ни помогнат да преосмислим гледната си точка… А?
8. „Абатството Нортенгър“ на Джейн Остин. Любима Джейн! Прочела съм и съм изслушала под формата на аудиокниги издадените й 6 забележителни романа безброй много пъти до степен, в която разпознавам стила й от дочуто случайно изречение или неправилно преведен цитат в социалните мрежи. Защо точно този от романите й? Не знам. Може би защото винаги остава изтикан малко назад (след по-известните „Гордост и предразсъдъци“, „Ема“ и „Разум и чувства), а може би защото скритата остра, социална сатира във всяко едно от произведенията й е поднесена с по-голяма доза самоирония и чувство за хумор тук. Може да изпитвам и лека носталгия по невинната възраст на главната героиня – 17… Има нещо в този нейн първи „сблъсък“ със светския живот; в контраста между наивитета й и праволинейното гонене на интереси, прикрито под лустрото на куртоазните усмивки (двамата главни антагонисти, братът и сестрата Джон и Изабела са сред любимите ми „злодеи“ на Остин!). А може би е заради онова прехласване по готическите романи, онова почти приятно потръпване от страх при мисълта за досега със свръхестественото, с историята и отдавна отминали времена в момента, в който прекрачиш прага на едно старо абатство (макар Джейн, разбира се, да се бъзика със страховете на героинята си)… За мен тя е невероятен описател на характери, вниква и отразява толкова точно човешката природа, сякаш сме колеги. От друга страна – актуална и до днес, никога демоде (поне за мен). Наскоро чух изречението, „зад всеки милион се крие престъпление“ – замислих се… Не исках да генерализирам, но наистина нима не звучи съвсем “съвременно” студената ярост на притежателя на Абатството, генерал Тилни, който високомерно изхвърля Катрин навън без да чака дори да се зазори, понеже са накърнени единствените две неща, които го интересуват – егото му и стремежа му към още по-голямо извисяване на „социалния му статус“? Нима именно осмиващите емигрантите колеги на съпруга ми (Слава Богу, не всички…) не са наследили богатства, построени върху потрошените кости на ямайските роби в някогашните плантации на дедите им? Не, Англия не се е променила особено през последните 220 години. Не мога да твърдя за други страни, но това поне знам – детето ми общува и другарува с хора, на които и днес прислужват камериерки и лакеи, и които не са подхвърлили един сандвич вместо скромен „пакетиран обяд“ на останалата при тях за седмица испанска ученичка на обменна програма с думите (произнесени над камшика за езда, стиснат в дясната им ръкавица докато прислужниците лъскат обувките им), „да си купи сама“. Джейн отлично пресъздава това класово разделение и несправедливост, но преди всичко покъртително непоправимата липса на истинско благородство и духовен аристократизъм в натруфеното парвеню. Един съвет – ако можете, четете я в оригинал; така всяка дума звучи като ромон на бистро поточе; леко се плъзга по ушните ви канали и просто пее в главата ви. Опитах се да я чета в превод и изведнъж думите затрополяха като камъни.
7. „Отклонение“ на Блага Димитрова – странна, „бодлива“ книга, която ме парна като коприва още през 2004 година – преди 20 години… Книга за закъснялата среща на инженер и археоложка, които някога са се обичали безумно, но са били разделени от собствената си гордост, неумение да вникнат в чувствата си и преди всичко, от онова страшилище на 20-ти век, които малцина от сегашното поколение са сънували – така наречения „другарски съд“ в комунистическа България… Блага така си служи с думите, че не мога дори да се опитам да ги пресъздам.
„...Надигна се един познат силует на стената, от който настръхнах: рошава коса като таралеж. Съседката, която все ни следеше от насрещния балкон! Обвинителната й реч бе също такава рошава, наежена:
— Аз като квартална отговорничка трябва да заявя, че в дадения случай твърде дълго търпях…
Престанах да следя смисъла на думите й. Чувах само тоя свадлив, бодлив като таралеж глас. Това бе страшилището на квартала: тя бе изселила безброй семейства. По стълбища, задни дворчета и по опашки замлъкваха всякакви разговори, щом се появеше тоя рошав призрак. Квартална отговорничка — тиранинът на епохата. Хората избягваха да я срещат. Изтръпваха, когато ги спираше, за да ги подпита нещо. По лицата им се вдълбаваше усмивка като гипсова отливка. Сега сянката й на стената се люлееше като глава на Горгона. Тя, която крещеше на мъжа си и едва не го биеше, обвиняваше нас, загдето се обичахме. Да й се дадеше още власт, тя би превърнала цялата земя в една рошава, креслива топка, откъдето любовта ще бъде завинаги изселена…“
И още:
„…Вмъкваме се в колата като в единствено убежище… Дишам чрез всяка пора на кожата си твоето присъствие като кислород. Знойният ден бленуваше за своята сянка — вечерта. Ето я. Някои ги ранява мракът, някои — светлината. А нас и светлините, и мракът ни раняват. Думите ни са изгаснали. Все пак още сме заедно. Изнудихме още няколко мига от безпощадното време. Как да ги разтегнем, да ги превърнем в микровечност?
Да би могло… Да купим един билет и за мене. А паспорт? А виза? Така, без паспорт, без виза. Отвъд граници и ограничения. А багаж? Така, без багаж. Със свободни, ненатоварени ръце. Нищо да не ни тежи, нищо да не ни пречи, нищо да не ни държи изкъсо. Да бъда с младежка прическа. Двама да бързаме рамо до рамо. Да горим в пътническа треска. Вятърът от нашето бързане да ми развява косите край заруменялото лице. Да тръпнем да не закъснеем. Да не се озъртаме плахо. Да не ни дърпа нищо назад. Един гигантски самолет да се готви да отлети далече. Отвъд планини и морета. Нищо да не оставим зад гърба си, което крещи, което не ни пуща. Свободни. Да дотичаме до самолета в последния миг. Задъхани. Ръка в ръка. Да се качваме нагоре по стълбица към небето. Пъргави, оживени, нетърпеливи. Да ни понесе въздухът на своите високи вълни. Да ни очаква светът, разтворил необятна прегръдка.
Да би могло… Да кацнем в някакъв старинен, стилен град, цял потопен в поетична атмосфера. На всяка стъпка да ни пресреща нежен полъх от миналото. Не… Това ще ми напомня за професията, за изоставащите срокове, за неизпълнените задължения. По-добре — някакъв свръхмодерен град без памет, без минало, без съжаления. Само ярки бои и дръзки линии. Не… Това ще ти напомня за твоята професия, за твоите неосъществими проекти. Дали съществува някъде някакъв град без минало и без настояще, вън от времето и пространството, град без конструкции, без силует, без лице? Няма такъв град за нас двамата. Да обиколим света, няма да открием град, в който да забравим всичко, да намерим спокойствие, да бъдем съвсем сами двамата.
Да би могло… Да идем за ден поне в някакъв непознат, нереален, абстрактен град. Цял иззидан от стъкло и синева. Потънал в зеленина като на дъното на езеро. Да ни пресреща собствената ни усмивка, отразена от всички прозорци. Да скитаме по улиците заедно. Да няма никакви познати. Да откриваме чудесата на града и чудесата в самите нас. Да бъдем истински, отърсени от страхове и маски. Да се радваме като деца. Всяка улица да бъде отворена пред нас и да ни извежда към една изненада, към една нова щедрост. Да гледаме жадно на всички страни, а най-жадно — в очите си. И там да съзираме огледан целия свят, цялата безпределност…“
6. И след тръпчивата, леко тъжна поетичност и игра с думите на Блага Димитрова, правя рязък завой към безжалостно откровената Силвия Плат и „Стъкления похлупак“. Доста се колебах дали да не предпочета „Назови го с думи“ на Мари Кардинал, но реших, че е твърде специфична (т.е. за широката публика или читателска маса, която няма познания или интерес към класическия психоаналитичен подход, макар книгата да е мемоар, а и българското издание е много съкратено и силно цензурирано). А и основната тема на “Стъкления похлупак” не е много по-различна. Отново става въпрос за умна, млада жена с психични проблеми, изправена пред дилемата да избира между собствените си интереси, стремления, творчески и академичен път от една страна, и очакванията на социалното си обкръжение да се стреми единствено към кариерата на съпруга и майка, затваряйки очи за лицемерието и двойните стандарти в така нареченото “добро общество”. Като единствения издаден роман на известната повече със стихотворенията си Силвия Плат, самоубила се на 30 години, “Стъкленият похлупак” е своего рода остроумна, но мъчителна история за съзряването. Съдържа автобиографични елементи, свързани с борбата на Плат с отключилото се в късната й тийнейджърска възраст биполярно разстройство. Съсредоточава се върху няколко месеца от живота на Естер Грийнууд, която едва 19-годишна заминава на едномесечен стаж в модно списание в Ню Йорк. Естер се бори за намиране на своя идентичност и психическо здраве, докато се лута между очакванията на (доста еснафската си) социална прослойка и стремежите си за кариера. Заглавието на романа, както и целият роман, е доста метафорично – Естер се визуализира като затворена и задушаваща се под стъклен похлупак. Това добре илюстрира чувството й за изолация и безизходица. Но и нещо, което наскоро ми хрумна и не е било тълкувано, доколкото знам, е че както пеперудите, така и неродените човешки зародиши (споменати бегло в книгата) често се затварят в стъкленици като любопитно, но мъртво зрелище за околните. Дали и Естер не се чувства именно стагнирана, “мъртва”, неспособна да порасне или “полети”, изложена непрекъснато на едно наблюдение и осъждане “под лупа” без да има къде да отиде или да се скрие, както от майка си, така и от преподавателите си и от другите момичета-дебютантки? Наистина не е чудно, че накрая буквално “се скрива” в основите на родната си къща, за да изгълта (Слава Богу, нефаталните) хапове. Авторката обаче няма този късмет.
“Стъкленият похлупак” е дълбоко свързан със социалните норми и стриктно очертаните роли на мъжкия и женския пол, преобладаващи през 50-те години на миналия век, според които огромната свобода, върховенство и власт – както и днес, макар и по-завоалирано в някои страни – принадлежи на мъжете. Разказът на Плат за страданието на Естер, за усилията й да успее като редактор и писател, и да наложи своя отпечатък в свят, който категорично не иска това, и в крайна сметка за опита й за самоубийство и престоя й в клиниката за душевноболни разглежда въпроси като ограниченията, наложени на жените през онази епоха, и стигмата, свързана с борбите за психично здраве. Съвременните читатели ценят романа заради откровеното и трогателно описание на психичните заболявания и социалния натиск, пред който са изправени жените. Макар да долавям една особено мрачна и донякъде склонна към морбидност персона, допада ми “гласа” и стила на писане на Плат. Изследването на идентичността и автономията в романа допринасят за неговата трайна актуалност; той е една наистина значима творба в областта на феминистката литература и литературата за психично здраве. Любима ми е аналогията между смокиновото дърво и неуспешния опит на Естер да следва мечтите си в задушаващата хватка на общество, което не позволява на жените да имат повече от една-единствена роля:
„Видях как животът ми се разклонява пред мен като смокиновото дърво от разказа. От върха на всеки клон като сочен, налят от слънцето плод ми махаше и намигаше примамливо чудесно бъдеще. Една смокиня символизираше съпруг и щастлив дом с деца, друга – бъдеще на велика поетеса, трета – блестяща преподавателска кариера, четвърта – И. Джий, изумителна редакторка, пета смокиня ми сочеше Европа, Африка и Южна Америка, шеста бе Константин и Сократ, Атила и още цяла тълпа обожатели със странни имена и необикновени професии, а седмата смокиня бе олимпийска шампионка по гребане и нагоре имаше още много, много смокини, които не можех добре да различа. Виждах се седнала върху чатала на това смокиново дърво, умираща от глад просто защото не мога да се реша коя от смокините да избера. Исках всяка от тях, но да избера една би означавало да изгубя останалите и както си седях, безсилна да реша, смокините започнаха да съхнат и почерняват и накрая една по една изпокапаха по земята в краката ми.“
5. „Сага за Форсайтови“ на Джон Голзуърди (Нобелов лауреат за литература, макар това едва ли да е някакъв критерий за майсторство, владеене на езика и най-вече дълбочина, всеобхватност и разказваческо умение) е вид хроника на семейната история на три поколения британски търговци и адвокати от т. нар. висша или “горна” прослойка на средната класа, към която са се издигнали благодарение на провинциален нюх за “алъш-вериш”, находчивост и талант за трупане на пари. Форсайтовите патриарси смятат, че във викторианска Англия основните ценности са – и винаги ще бъдат – собствеността, “статуса” в обществото, въздържаността и здравомислието… А сметките им, някак си, винаги излизат криви, защото подценяват силата на чувствата и ефекта на бързо променящата се около тях политическа и социална реалност. Една основна тема, която ми е безкрайно интересна, се върти около чувството за дълг срещу, ами… просто чувството. Дълг срещу страст. Или задължение срещу желание: младият Джолиън Форсайт с редки, артистични наклонности, е любимецът на семейството открай време, докато не напуска жена си заради гувернантката на дъщеря си (какво клише…). Той изоставя положението си в обществото и в “клана Форсайт”, за да следва сърцето си (някой може да поспори, а може би и други части от анатомията си). Соумс, богатият собственик и юрист, привидно полярна противоположност на Джолиън, също така преследва неотклонно желаното – включително красивата, но малко пасивна и неособено (за мен поне) реална Айрини, за която се жени, но после третира като предмет, с което най-накрая предизвиква бунта й и нейното оживяване. Но най-любима на мен поне ми е последната част от трилогията, “Краят на главата” и по-специално „Разцъфналата пустиня“, в която прекрасната Дини с вид на Ботичелиев ангел се влюбва в лорд-скитник и поет, без да подозира, че ги разделя огромна за онова време (както и в 21-ви век) пропаст – неговата религия (той е приел Исляма, наложен му по време на неговите странствания из Близкия изток и то не доброволно, а под дулото на пистолет – и именно в това е проблемът за закостенелите и неособено надарени с въображение висши прослойки). Какво означава да си еднакво циничен по отношение на една вяра и друга вяра и да се съгласиш да ги размениш не от страх, а именно от безразличие? Трябва да призная, че като вярваща, не мога съвсем да разбера мотивите на Дезърт. Но нравственият конфликт, дилемата между дълг и страст, както и чудният стил на писане на Голзуърди (който между другото е зодия Лъв) – одухотворен, поетичен, нелишен от ирония и все пак с една огромна емпатия към слабостите на човечеството – е напълно достатъчен, за да ме накара да искам да го чета отново и отново. Уж пише леко и приятно, дори на моменти малко насмешливо, а успява да те хване с няколко добре подбрани думички за гърлото. „Истински великите хора не говорят напразно и не се бутат в тълпата – те плават сами в своите си лодки по тихи канали.”
4. „Трима другари“ на Ерих Мария Ремарк. Трябва да си призная, че много се колебах дали да не включа вместо нея една друга любима моя книга, “Граф Монте Кристо” – роман за силата на човешкия дух, последиците от жаждата за отмъщение и самозабравянето, както и за разкаянието и надеждата. Единствената причина да не включа този роман-елмаз на екзотичния Александър Дюма-баща, е че “Граф Монте Кристо” е първо, доста сексистки и второ, често причисляван по-скоро към графата “литература за деца и юноши” (не мисля, че ще бъде дълбоко разбран от индивид на възраст под 18 години, но това е само мое мнение). И така, да се върнем на Ремарк и една съвсем различна историческа епоха. Ерих долавя като никой друг хаоса на несигурното ежедневие в Германия между двете световни войни през първата половина на 20-ти век. “Трима другари” е едно от най-емблематичните му произведения по темата, а историята проследява трима приятели, които работят в гараж и изкарват оскъдна прехрана, търсейки отчаяно смисъл на пропилените си животи сред катаклизмите, които разтърсват Германия през 1928 г. Плановете им за празно и безсмислено съществуване обаче внезапно спират, когато Роби, най-младият от тях, се влюбва в Патриция Холман – красива, млада жена, болна от туберкулоза. Тя става ценен член на малкия, но ексклузивен екип, запалвайки в тях стремежа, от който се нуждаят, за да оцелеят в един гниещ свят. Безсилни да го променят, те въпреки това са принудени да издържат и търпят в името на любовта и приятелството си. Макар да звучи едва ли не банално и като изтъркано клише, в умелите ръце на Ремарк тази тема блести с особена сила и светлина на фона на абсолютния хаос и безнадеждност на един обречен свят. Книгата напомня доста на “Живот назаем” (също печатана под оригиналното си заглавие “Небето няма избраници”), но въпреки липсата на щастлив край, “Трима другари” е и ода за живота; как радостта и мъката, произтичащи от връзките ни с другите обитатели на тази Земя осмислят съществуването ни; как могат да ни позволят да издържим на най-мрачните и сурови обстоятелства, поднесени ни от неособено благосклонната Фортуна.
3. „Преспанските камбани“ на Димитър Талев. Дааа… Любима ми е цялата „Преспанска тетралогия“ на Талев, особено първите две части: „Железният светилник“ и „Преспанските камбани“. Не знам дали това се дължи на „пробуждането“ на македонските ми корени (прадядо ми по майчина линия е от Битоля), или на спокойния, деликатен и същевременно толкова жив и въздействащ стил на писане на Талев. Той рядко е назидателен, никога не размахва пръст заканително – той просто разказва.
Дори и най-тежките и жестоки моменти в семейната сага на Глаушеви се нижат като бисери – той все едно „везе“ мотив след мотив в сложния гоблен на историята им, а символизма е поразителен. Макар основната тема на поредицата да е за освободителната борба, аз винаги съм я асоциирала преди всичко със сблъсъка между поколенията. Благодарение на образи като Стоян, Лазар, Божана и Катерина, но най-вече на тези интересни „антиподи“ Ния и Султана, както и на противопоставянето на младите и будни учители Иванка Руменова и Райко Вардарски, и на низвергнатия, набеден за пияница творец Рафе Клинче като диаметрална противоположност на строгата, тесногръда Султана, на нарцистичния и развратен (но неособено интересен) деспот Таки Брашнаров и на практичния, но и (както се разбира от продължението „Илинден“) леко парвенюшки настроен еснаф Кочо, от малка знам какво искам и какво твърдо не искам от живота си; какво изгражда идентичността ми и какво – не. Каква е цената на патриархалното мислене, на нагласи, които за мен са деспотични, ограничени и назадничави, макар и донейде трогващи с дълбокото си желание да опазят светостта на дома и семейството. Никой не е пресъздавал така добре ужасяващите последици от манталитета, определящ се от това „Какво ще кажат хората“. Той ми е чужд, пришит като странен и непривичен предмет, но невинаги е било така. За мен Талев е преди всичко учител, от онези, изключително редките истински учители… не апаратчик, не папагал, не декламатор. С риск да разгневя мнозина, научила съм от него много повече, отколкото от Вазов, да речем (смятам, че чисто като творец и талант е в съвсем различна категория). Горкият Вазов, ако само знаеше, че стихоплетството му, трогателно по своему, е нещо като ‘standing joke’ вкъщи… но наистина имам усещането, че е преписвал и то доста нескопосано, от Ботев. Забележете приликите, но там където Ботев е виртуоз, Вазов няма никакво чувство за ритъм, ама хал-хабер – и по-скоро зазвучава като пародия на патриотична песен… След Талев, други близки до сърцето ми са Йовков и Елин Пелин, но за тях ми трябва специална нагласа, а „Преспанските камбани“ мога да си ги препрочитам и вкъщи, и във влака на път за работното ми място, прекосявайки мочурищата на една съвсем друга (но също близка за мен) реалност.
2. „Джейн Еър“ на Шарлот Бронте. Има някои книги, които съм в състояние да препрочитам и слушам (като аудио-книги) отново и отново. Със сигурност “Джейн Еър” е една от тези, които съм чела ако не стотици, то поне десетки пъти. Кое е нещото в разумната и все пак чувствителна героиня на Бронте, което ме кара да се връщам към нейния “глас” (написана е в първо лице, единствено число) отново и отново? Може би звученето й като изповед или таен дневник? Но Емили (средната сестра на Шарлот) има подобен стил на писане, а все пак “Брулени хълмове” не е в класацията ми на “Топ 10”, не е дори в класацията ми на “Топ 50”. Джейн е може би най-лишената от конвенционална красота “романтична героиня”, създавана някога – и това е само едно от нещата, които я правят толкова забележителна. Пренебрегвана в детството и травматизирана в училище, където е подлагана на глад и унижения, преживяла скръб от загубата на най-близките и на единствената си приятелка, Джейн е изкована от малко по-здрав – и все пак, истински благороден – метал. Силата на характера й, бързината на ума й, но също и съхранената й способност да изпитва обич и емпатия (без да е безгрешна или безкритична) са характеристиките, в които се влюбва Едуард Рочестър, а и читателите. Това обаче не е роман за любовта – аз не го виждам така. Въстанието на Джейн срещу класовите различия, предразсъдъците, несправедливостта и патриархалните порядки категорично взема превес както над любовните клетви на манипулативния потенциален двуженец Рочестър, така и над машинациите и опитите за всяване на вина и чужди амбиции на уж праведния свещеник Ст. Джон. Бронте може и да е била гладна за трохи в отношенията си с едно време определяния като “силен” пол, но Джейн Еър не е. Когато разбира, че бъдещият й съпруг не е свободен да се ожени за нея и жестоко е заключил и изолирал душевноболната си съпруга, тя се изправя срещу него с неподозирана сила и плам. Когато Рочестър настоятелно й предлага да се премести с него във Франция, където никой не знае и не го е грижа, че той вече е женен, тя отказва. Не че не е изкушаващо това предложение – но душата на Джейн жадува за друг вид храна, далеч от копринената примка и луксозния капан на златната клетка. Независимата и горда личност на Джейн, отхвърляща всеки опит някой друг да я дефинира или да й поставя рамки, ме е вдъхновявала повече от 3 десетилетия.
1. И ето ни, че стигаме до „Майстора и Маргарита“ (самото заглавие – дали случайно или нарочно, съдържащо правописна грешка) на Михаил Булгаков. И просто пред очите ми се мержелее една пухкава, развята, изчезваща зад ъгъла котешка опашка с цвят на лъскав, черен велур. Присмехулните пламъчета в котешките очи на Бегемот преливат в спокойните, ясни зеници на Ха-Ноцри. Булгаков е страхотен, просто страхотен – ако само една книга се насилите да прочетете в живота си, нека бъде този негов “роман за Пилат Понтийски” и разбира се, Сатаната. Действието се развива през 20-те години на ХХ-ти век, по време на Страстната седмица. Сатаната със своята свита посещава Москва, за да даде бал и да се срещне с любимата на един изпаднал в немилост Майстор, написал роман за Пилат Понтийски във времена, в които самото му съществуване се отрича напълно. Това е само една от сюжетните линии. “Майстора и Маргарита” има толкова много лица, страни и така майсторски криволичи сред заплетените истории и букет от фабули, символика и сатира, че само демонстрира ненадминатото разказваческо умение на Булгаков. Гениалната (и за времето си) безкрайно опасна съпоставка между библейска Юдея (в която съм имала щастието да живея) и Москва на Сталин (бих могла спокойно да добавя “и на приемника му П*тин”) чудесно се вписва с по-широките теми за алчност, корупция, похот, желание, ревност, завист, гордост (удар право в десятката или по-скоро в територията на седемте смъртни гряха). Булгаков умело ги използва, за да опише в почти приказни детайли атеистичната, комунистическа Москва от 1920-те. Мисля, че той използва алегорията за дявола, идващ в Москва, като начин да намекне за зловещото подтисничество на “Големия брат”: всевиждащ, всечуващ и всемогъщ, чийто терор не може да се сбърка от никой, директно сърбал попарата му. Енигматичният Луцифер – или Воланд, е един доста по-сложен образ обаче. Както впрочем и неговата свита. Нищо не е такова, каквото изглежда… С напредване на действието той се превръща в синоним на едно заслужено възмездие и думите на Булгаков, че светлина без сянка не може да съществува, придобиват нов смисъл.
Не мога да опиша колко много харесвам Бегемот, Азазело и Коровиев – едновременно смразяващи и забавни. Освен факта, че раздават ужасяващо правосъдие навсякъде, най-вече на възгордялите се и опиянени от власт и усещане за собствената си значимост московчани, трудно е да задържиш доволната си, почти тържествуваща усмивка при описанието на някои от похожденията им:
„…Коровиев спря пред оградата и рече:
— Я! Писателската къща! Знаеш ли Бегемот, чувал съм за нея много хубави и похвални неща. Забележи тази къща, драги! Толкова е приятно човек да съзнава, че под покрива й са се подслонили и съзряват цяла бездна таланти.
— Като ананаси в оранжерия — каза Бегемот и се покатери върху бетонната основа на чугунената ограда да се порадва на кремавата къща с колоните.
— Съвършено вярно — съгласи се с неразделния си спътник Коровиев, — и като си помисли човек, че тук сега се формира бъдещият автор на някой „Дон Кихот“ или „Фауст“, или, дявол да ме вземе — на „Мъртви души“, сърцето му се изпълва с ужасяваща сладост! Нали?
— Тръпки да те побият — потвърди Бегемот.
— Да — продължи Коровиев, — много особени неща можем да очакваме да се случат в парниците на този дом, обединил под стряхата си няколко хиляди подвижници, готови да се жертват в името на Мелпомена, Полихимния и Талия. Представяш ли си каква шумотевица ще се вдигне, ако някой от тях изведнъж поднесе на читателите някой „Ревизор“ или в краен случай „Евгений Онегин“!
— Колко му е — отново се съгласи Бегемот.
— Така е — продължи Коровиев и угрижено вдигна пръст, — но! Но, казвам и отново повтарям: но! Само ако тези крехки оранжерийни растения не бъдат нападнати от някой микроорганизъм, който да прояде корените им, и те не загният! А на ананасите им се случват такива неща! Олеле, олеле, случват им се и още как!…”
Е, нима не звучи хем трагикомично, хем потресаващо актуално, на фона на навъдилите се напоследък и превъзнасяни до Господа (или до Воланд) посредствени произведенийца, пълни с клишета, повторения, лоша граматика и пропаганда, наричани “книги от съвременни, български автори” ?!? Разбира се, със сигурност има и 4-5 изключения – може би техните автори не са ананаси, а диви и волни минзухари, които тълпите рядко ще забележат, понеже рекламата е насочена така стръвно и безмилостно към лъскавите, тумбести 🍍🍍🍍🍍🍍.
Chaya Tal: “Direct contact is the only real path to peace.”
Имало едно време една слънчева тераса в общежитията Rymland, където живеели студенти, специализанти и работещи в университетската болница Хадаса в Западен Йерусалим (Hadassah Ein Kerem, посестрима на другия кампус в Източен Йерусалим – Hadassah Mt. Scopus) над малкото, хълмисто селце Ейн Карем с типични за арабското и израелско население масивни, каменни къщи. Общежитията били разположени едно над друго, като гигантски амфитеатър. Огромните им тераси гледали към маслинените горички и френския манастир “Notre Dame de Sion” в селцето, в което уж бил роден Свети Йоан и имало кладенец, от който според легендите пила вода Богородица, когато посетила майка му. До селцето се стигало по една сравнително тясна пътека – на места толкова камениста, че била по-удобна за кози копита, а не за човешки крака.
Ах, колко добре познавах тази козя пътека! Как бързо се бях научила да долавям виенето на чакалите и музиката около изкуственото езерце в долината само няколко месеца, след като заминах да карам магистратура там със стипендия от “Отворено общество”… А най-познати ми бяха огромните, обляни от субтропическото слънце тераси – истински лукс по времето, когато все още по едни други географски ширини натрупваше сняг през зимата, а температурите падаха до -20 градуса по Целзий.
На именно такава една тераса в Апартамент Номер Три (разположен точно над Апартамент Номер Две – логично! – по това време по-известен на нашия курс с нарицателното име “апартамента на българските момчета“: “The Bulgarian boys’ flat”), празнувах 24-тия си рожден ден във възможно най-червената сред всички червени рокли, които пробвах в местния търговски център (“мола”) Каньон Малха.
Но на сърцето ми не беше спокойно. Освен съквартирантките ми – колумбийка, молдовчанка и рускиня, както и останалите ми съкурсници от Нигерия, Гана, Фиджи, Танзания, Узбекистан, САЩ и Камерун, присъстваха (разбира се) и “българските момчета”. Едно от тях ми беше предложило да ходя да уча в свободната им стая, тъй като библиотеката беше затворена на Шабат, а съквартирантката ми непрекъснато слушаше родна, латиноамериканска музика и ме разсейваше. Така, с подготвяне за изпити в една свободна стая и срещи за по сандвич в библиотеката (или фелафел с хумус и тхина на шука) са започвали сигурно и други любовни истории.
Освен палестинката Самя от нашия курс, бях поканила на партито и друга красива палестинка – Хила, която дойде с братовчед си Ахмaд и ми поднесе усмихнато бузата си за целувка и подаръка за рожденния ми ден: парфюм с ненатрапчиво ухание на жасмин и сандалово дърво. Те тихо и дискретно бяха седнали да опитат сладкишите на масичка в единия ъгъл. Но от около половин час усещах напрежение от другия край на терасата, където с погледи над лимонадата си ги прострелваше Офер – един израелски студент, с когото ходехме заедно на фитнес и да търсим full-text articles на препоръчаните за тезиса ми статии в библиотеката. Любимият на всички ни психолог на групата, прекрасният къдрокос Амос – израелец от йеменски произход (на когото тайничко викахме Адонис и по който повечето ми приятелки от курса си припадаха), беше също сред гостите (неговият рожден ден е точно един ден преди моя). Амос се приближи и дъхът му в ухото ми ме сепна по далеч не особено приятен начин с думите, “момичето в черната рокля палестинка ли е?“. Тонът му не беше враждебен, но ме изправи на нокти и ми припомни незабавно, че може би не е особено умна идея да поканиш палестинските и израелските си приятели по едно и също време на партито за рожденния си ден. Беше вече късно да се промени каквото и да било обаче, оставаше само да се моля напрежението да не ескалира до спор или не дай си Боже физическо съприкосновение. Изведнъж огромната тераса ми се стори недостатъчно голяма…
***
“Fast-forward” седем години и ето го същото ярко Слънце, но още по-огромно, още по-оранжево – вече не йерусалимско, а африканско. Измъчваше ме неопределено и досадно като малариен комар déjà vu – “усещане за вече видяно“ – докато премислях кого да поканя на 31-вия си рожден ден в рибния ресторант на брега на океана “Мирамар“. От една страна, забавлявах се безкрайно много на шегите, иронията и остроумните забележки на моята храбра израелска приятелка Нурит. От друга, лъчезарната палестинска офталмоложка Радгонд търсеше компанията ми и идваше на походи в джунглата с мен да ми държи ръката всеки път, както и когато ходех да превеждам на испански в отделението, в което работеше. Радгонд свиреше на пиано, говореше арабски, иврит, английски, френски, беше учила и латински, и все пак можеше да се киска с мен часове наред и да се прехласва по абсолютно същите филми по произведения на Джейн Остин, които обожавах (само дето тя предпочиташе версията на “Ема“ с Кейт Бекингсейл, а аз първо тази с Гуинет Полтроу и после по-новата с Ромола Гарай). Дали обаче Радгонд щеше да се чувства неловко в компанията на Нурит? Дали щеше така да избликва между бисерните й зъби безгрижния й смях, или сянката на историята щеше заплашително да се зъби в ъгъла, докато аз за пореден път, гледайки ту червенокосата и къдрава глава на Нурит, ту гладката чернокоса плитка на Радгонд, се опитвах да разреша невъзможната дилема – да избирам между приятелите си…
Да избирам между приятелите си заради нещо толкова невероятно незначително като едни държавни граници, да речем… или политически и религиозни различия. Или кой от два избрани народа е “по-по-най“ избран. Или чии партии и правителства са подкрепени повече от САЩ, Русия или Иран? Все едно не сме всички “късове от звезди”, взе едно няма да се превърнем всички пак във въглероден диоксид, метан, метеоритен прах и пяна. А бях свидетел, че палестинци и израелци можеха да работят чудесно заедно; ненадминати бяха и в екипната работа, и по оперативните си умения на шиене на рани (всички кървим еднакво), и в готвенето на вкусни манджи, които ползваха подобни съставки (и някак обичаха фелафела и хумуса точно по един и същи начин). Бях виждала шефът ми (американски ционист до мозъка на костите си) и отказалия да бъде номиниран за Нобел заради изследванията си върху болестта на Кройцфелд-Якоб в полза на екипа си Албърт Тарабулос да отиват на обяд и да спорят за политика с хирурга д-р Салех (единственият, на който парадоксално, шефът ми се довери да оперира малък тумор, разположен на тила му). Сабрите (т.е. родените в Израел евреи) и палестинците понякога си приличаха толкова много, че учителката ми по испански Ана Лошевидски (русичка ешкенази) беше излизала на няколко срещи с мъж, когото сметнала за израелец (тя е еврейка от алията от Аржентина), а той се оказал арабин с много, ама много добри знания по иврит! Не съм сигурна как приключи тази връзка и отново се замислих какво безумие би било, ако я бяха прекъснали заради подобна незначителна подробност като етническа и религиозна принадлежност… Подобна незначителна подробност, просто едно déjà vu, което хвърли за пореден път в пълна неизвестност съдбата не само на двата народа, но и на света през 2023 г. Когато една терористична организация варварски посегна да убие, да удуши, да изгори, да поругае, да отвлече семейства, малки деца, внуци и баби от домовете им. Незначителна подробност, която предизвика онези страшни израелски бомби на отмъщението да се изсипят върху главите на други малки деца, внуци, дядовци и баби на принципа „око за две, зъб за чене“ и така во веки веков или докато земята просто не експлодира под напрежението и болката…
Омагьосан кръг на атака и отбрана, на действие и противодействие, който безцеремонно предизвика никога непомирисвалите барут безделници от хиляди страни да се хванат гуша за гуша заради десетилетен и може би столетен конфликт, който не разбират. Кръвен конфликт между народи или по-точно между политиците на народи, произлизащи (поне според светите писания) от двама братя – Исаак и Исмаил, синове на Ааврама. С кръвожадност, с която само братя могат да се нараняват, репликирайки Каин и Авел… Да отвличат едните невинни цивилни, да им го връщат тъпкано другите, да се дърмолят тълпите по други континенти и едните да пеят „Осанна!“, а другите „Разпни го!“ (няма да се извинявам заради аналогията с Иисус – православна християнка съм), в зависимост от това коя група подкрепят – „нашите“ или „вашите“… без да осъзнават, че те са “one and the same”. Без да осъзнават, че идентифицирането на телата е еднакво трудно и болезнено за всички… Кървим еднакво и кръвта ни е червена.
А аз отново имам дилема – за кого от приятелите си да скърбя повече? Déjà vu…
Сменям емисията от задната камера (към опашката) с предна (на носа) и гледам втренчено малкото екранче, а след малко отмествам зачервени очи вляво, към прозорчето – защото гледката там повтаря тази на екранчето. Вода, вода, вода… безкрайно много вода, която ми действа леко хипнотизиращо. После започвам да различавам гребените на отделни вълни и на все по-малки вълнички. Сравнително тихо е, бледосинята необятност е само леко начупена от гънки, а огромните крила се снижават все повече, докато започвам да се чудя – за кой ли път! – дали ще се разбием в привидно гладката и плътна повърхност. И тогава виждам светъл къс земя – дори различавам означения от двете страни на пистата. Първият къс японска земя! Колесниците се приземяват меко и почти безшумно. Самолетът измърква, доволен най-после да усети твърда почва под гумите им след повече от тринайсет часа реене в небесата (през които сме прекосили въздушното пространство над Европа, внимателно заобикаляйки Русия; прелетели сме над Казахстан, Монголия, Тайван и Южна Корея, където погледът ми мислено е описвал въздушни сърчица около Сеул на картата). Влизаме директно в ръкав на летището (което е на около 19 км. от Токио), дребни симпатични жени с медицински маски ни посрещат и ни насочват към дълъг, светъл коридор и стандартна движеща се пътечка, нещо обичайно по европейските летища… Но няма нищо стандартно и обичайно, защото сме в Япония. Датата е 03.04.2023 г. (в Европа – 02.04.2023). Налага се да се ощипя, за да се уверя, че току-що кацнахме в Япония, на летище Ханеда, а после за огромна моя изненада се разплаквам. Не знам дали е от изтощение, дали е защото ме тегли такова огромно любопитство към тази страна още от времето, когато гледах онзи сериал за самураи по Българската Национална Телевизия (когато нямаше режим на тока в кв. „Чародейка“), или е защото татко никога не доживя да стъпи в тази чудна и необикновена страна – една от малкото, да не кажа единствената, до която не успя да стигне по време на безбройните си и дълги пътешествия по море. Енигмата Япония…
А сега аз съм тук. Дясната ми ръка е облепена с анкерпласти – имам възпаление на дланта, за което се налага да пия антибиотик – но гледам само и единствено краката си, които сега буквално тъпчат по японска земя, дори това да е само летищният линолеум. Усещам любов и силно започвам да подозирам, че дългият полет (не единствен през последните 24 часа) силно е разбъркал невротрансмитерите ми.
Понеже КОВИД ограниченията не са още паднали (стратегически ход да се намали броя туристи точно по време на сакурата?), посрещат ни няколко дребни момчета с вид на тийнейджъри, които проверяват паспортите ни, помагат ни да попълним и разпечатаме директно някакви форми на портативни масички с няколко лаптопа (до всеки лаптоп по някаква причина има индивидуален принтер), а след това ни насочват към група девойки, чиито маски не могат да скрият приветливото и усмихнато изражение на очите им. Те проверяват тестовете и ваксинационните ни сертификати (след прекаран миналата година КОВИД и след двете си алергични реакции и разкарвания с линейки до Маргейтската болница, където персонала в A & E вече върти очи към небето, като ме види, благоразумно съм решила да не си бия никакви, ама никакви бустери). После се заточва една предълга опашка и вземаме от една масичка най-миниатюрните формулярчета, които съм виждала – приличат малко на фишове за ТОТО или на разрязани на по четири миниатюрни носни кърпички. На тях трябва да вместим дълги и сложни изречения, съдържащи информация като например номерата на европейските и британските ни паспорти, къде отиваме, с каква цел, колко време възнамеряваме да прекараме в скъпоценната Япония и пр., и пр… Поредното момче с вид на тийнейджър ни взема пръстови отпечатъци, снима ни, приема моята но се мръщи на носната кърпичка на Калоян и ме кара да попълня отново неговата и на Леа информация (с болната си, дясна ръка). После удря заветните печати в поомачканите ни паспорти и сме свободни да се подредим на още две опашки – за устройство за интернет и за пътни карти, които ни позволяват да ползваме метрото и Японските ЖП линии за определен период от време.
Почти заспивам права на една от поредните опашки, но после се ококорвам, когато най-накрая се качваме на метрото. Изключително любезната служителка ни е казала точно на коя гара да слезем, за да хванем влака-стрела: Shinkansen. Влюбвали ли сте се някога във влак? И аз не бях, но това рязко се промени в момента, в който видях на живо и в доста едър план издължената му, бляснала муцунка. Това е най-сладкият, най-симпатичен, бърз и най-плавно движещ се влак (развиващ до 320 км/ч), на който съм се качвала. Нищо, че ушите ми писват веднага – в тоалетната му мога да живея или да си полегна, толкова блести от чистота. Европа е толкова далеч, давам си сметка, че никога не съм била на такова разстояние и от двете си родини… и осъзнавам, че (като изключим мама, баба и приятелите) не ми липсва изобщо.
“…Never tickle a sleeping dragon…” (the motto of Hogwarts School of Witchcraft and Wizardry, J. K. Rowling)
Според легендата, Свети Великомъченик Георги Победоносец убил Дракона (познат още като Змея или Ламята в българския фолклор) през III-ти век. Най-известната версия на тази легенда се намира в Легенда Ауреа (преведена като “Златна легенда”), която е написана през XIII-ти век от Якобус де Ворагине, италиански хронист и архиепископ на Генуа. Тя разказва, че Свети Георги преминал покрай град Силене, провинция в Либия. До този град имало езерце и в него живеел „дракон, който огорчавал цялата страна“. Хората от града решили всеки ден да го хранят с две овце, за да не им вреди. Постепенно започнали да жертват и човешки същества.
Един ден жребият се паднал на дъщерята на царя, която била готова да отиде при дракона. Точно тогава Свети Георги минавал покрай града и видял принцесата. Когато попитал какво става и му разказали за дракона, той решил да убие звяра. Де Ворагине описва битката така:
„…И като говореха, драконът се появи и пристъпи към тях. Св. Георги беше на коня си, извади меча си и го украси с кръстния знак. Запъти се решително срещу змея. Приближи към него и го удари с копието си… поваляйки го на земята. А след това рече на девойката: ‘Свали си пояса, вържи го на врата на змея и не се страхувай’. Когато тя го направи, драконът я последва, кротък като агънце и много послушен…“.
Светецът отвел Дракона в града, върнал принцесата на царя, покръстил гражданите, направил ги християни и убил Дракона. Аз виждам най-малко три потенциални проблема в тази история: 1) Жертвоприношението (хората са взели сами решението да жертват животни, а на по-късен етап и други хора – не става ясно дали драконът е бил този, който първоначално ги е атакувал или поставил подобно изискване); 2) Покръстването, извършено от Свети Георги (без значение кой е искал и кой – не, и в противовес с предоставения от Иисус избор, “аз чукам на вратата, но от теб зависи дали ще ми отвориш”); 3) Убийството на вече укротения “звяр”.
Прадядо ми се казваше Георги и беше най-милия и добър прадядо, истински достоен да бъде описан в приказка. Всеки 6-ти май свързвам с него, с топлата му усмивка и закачливи искрици в очите. Цъкаше с език, имитирайки жабешко крякане (това неизменно ме разсмиваше). Но колко рев съм изревала за убития Дракон… Какво се случва, когато от малки сме искали да видим подобно мистично същество и с лека боязън (но и с огромно любопитство) сме надничали във всеки шубрак, във всеки храст, задблокова градинка, парк и гора с надежда да зърнем блестящите му люспи, отразяващи малкото, но своенравно пламъче в Сърцето? Спомням си с какъв интерес четях пиесата “Змейова сватба” на П. Ю. Тодоров (посветена на нещастната му сестра Мина и Яворов). Змейовете присъстват в колективната ни памет не само на Гергьовден, но и на други празници – Герман, Нестинари, Спасов ден, Русалиите, Еньовден. Змеят понякога е наричан Пазител на Предела или Владетел на Хаоса, обитаващ странния домейн между живота и смъртта. Особено важно е, че Змеят е представян като лош, но и като добър. Може именно “лошата” (по-агресивна, тъмна страна) да надделее, но той има потенциала да лекува и да твори (няма как да не си спомня за Юнг и за интересната му концепция за Сянката като архетип – всички имаме сянка, но значи ли това, че люспите ни светят по-слабо или тъкмо напротив, благодарение на контраста, който тя осигурява?) Може би е време да изляза от света на метафорите и алегориите; да говоря по-ясно и директно, не задължително на езика на символите.
Какво става, когато не искаме въпросният дракон да бъде убит (и сме били на “негова страна”, понякога с риск да изгорим), а “георгиевците” (не буквално, а като нарицателно, разбира се), т.е. прекалено самоуверените и незадаващи си въпроси юнаци, не са ни много по сърце? Обичам драконите. Винаги съм ги обичала. Толкова са различни…
Равносметката за 2022: оцеляхме до края на декември, което е постижение на фона на войната и икономическата криза.
В личен план – нови предизвикателства и нови изпитания, които усещам, че ме учат на приемане и търпение (и двете не са все още сред най-силните ми страни). Една нова болест в семейството (до момента), несмъртоносна, но развиваща се и прогресираща.
Две посещения в Англия на малкото останали близки и безкрайно свидни хора (за Цветница и Коледа). Прекрасна, пъстра пролет и лято във виолетово, червено, синьо и бяло.
Виолетово, като поляните с диви зюмбюли на кампуса на University of Kent и лавандуловата ферма, от която още ползваме изсушените лавандулови цветове под формата на чай и лечебни, успокояващи мехлеми:
Червено, като един от най-значителните моменти през моя рожден месец юли – DCPsych graduation ceremony в Middlesex university, London (и третият по горещина ден на английското лято на 2022):
Синьо и бяло (и коралово-портокалово), като чудните, благозвучни и благоуханни гръцки острови Крит и Санторини, където за първи път стъпихме това лято:
Безброй спомени за изминали лета, за изминали тържества, на които е присъствал и Татко:
Посещение на гроба му в България и поставяне на паметника от Мама през октомври:
Сбогуване с други периоди, преживявания и материалности, и letting go чрез продажба на един апартамент в един град, който никога не успях да заобичам, и покупка на апартамент в друг град, който е сантиментално свързан с мен. Както и покупка на един триъгълник земя във “втората ми родина”, който ме кара да си мисля за онзи пасаж от “Тайната градина” на Франсис Ходжсън Бърнет:
“…Искаш ли нещо по-специално? — като че ли внезапно се сети той. — Искаш ли играчки, книги, кукли?
— Мога ли — гласът й трепереше, — мога ли да получа парче земя?
Нетърпението й попречи да усети колко странно прозвучаха думите й — съвсем различни от това, което искаше всъщност да каже.
— Където да посея семена, да гледам как растат и оживяват — каза тя развълнувано.
Той я погледна за миг и прекара ръка по челото си.
— Толкова много ли се интересуваш от градини? — попита той бавно.
— В Индия не беше така — отвърна Мери. — Там все бях болна или уморена, толкова беше топло. Понякога правех малки лехички в пясъка и забождах в тях цветя. Но тук е друго.
Мистър Крейвън стана и започна да се разхожда бавно из стаята.
— Парче земя — повтори той и на Мери й се стори, че това му напомни нещо. Когато мистър Крейвън спря и заговори, погледът на тъмните му очи изглеждаше мек и добър.
— Можеш да имаш земя колкото искаш — каза й той. — Ти ми напомняш за един друг човек, който обичаше земята и нещата, които растат по нея. Ако харесаш някое парче земя — рече той с усмивка, — вземи я, дете мое — съживи я…”
Освен на съзерцание и вдъхване на цветя и градини, 2022 беше година, в която много хора минаха през двата ми консултативни кабинета. Година на посрещане със съчувствие и емпатия на взрялото се в мен страдание, година на едно пролетно обесване, когато болката бе станала твърде голяма (и разговори с онези, намерили се сред разрухата на загубата). Година, в която имах нужда да изпитвам и други емоции, а ми се отдаваше само през откраднатите мигове.
Година на много, много смях, кафета и чаши розе с близки приятели и позитивни хора, срещнати “по пътя”, но и на плач. И моменти на осъзнаване, че не всички кръстопътища и кармични “знаци” непременно изискват незабавно действие от моя страна – понякога изчакването е приемлива алтернатива. Или да позволиш на събитията да се пуснат по течението… Синхроничност и логичното й обяснение в най-интересната книга, на която попаднах през 2022 г.: “Beyond biocentrism”.
Един постоянен трудов договор, изследвания и здравословни проблеми през февруари и септември, които напомнят, че ЕГН-то си казва думата. Covid, прекаран от цялото семейство през май и юни, който мина в мъглата на сънна и леко халюциногенна омая. Вечер температурата се качваше и ми оставаше само да се отдам в прегръдките на ковидовите сънища и видения, а денем си правехме маратон с филми на Киану Рийвс – загадъчният актьор с единствена по рода си аура в Холивуд и най-малка проява на его.
През 2022 година имаше много загуби, понесени от близки приятели, които ме карат още повече да оценявам моментите, прекарани заедно.
Три посещения в Tate Modern, огледалните стаи на безкрайността (една оптическа илюзия) на Yayoi Kusama, два посетени замъка (Leeds и Dover), една посетена и една пропусната изложба на Салвадор Дали.
Първото самостоятелно отделяне на единственото ми птиченце от гнездото за седмица до Испания. Два много важни и малко страшни юбилея. Тревожен, силен вятър, последван от пълно безветрие (но може би това е ОК).
Една приказна нощ и един ден, в който валя сняг през декември (малки радости в ерата на глобалното затопляне и необратими климатични промени):
Една пропаднала диета и много надежди за нова през Новата година. А сега мисля да поспя!
В тихата, есенна вечер гледах епизод на „Outlander“, защото не бях в състояние да се „накарам“ да чета пак коментарите си по дисертацията, която оценявахме със Сайра.
Беше епизод 13 от трети сезон, „В окото на бурята“. На екрана огромни вълни заливаха кораба на Клеър и Джейми, подхвърляха го като куха, миниатюрна черупка и Клеър не можа да се задържи, потъвайки бавно. За съжаление, въжетата на мачтата бяха завързани около нея (вероятно с цел да я задържат на палубата), а сега тези „спасители“ ефективно се бяха превърнали в тежка верига, влачеща я все по-надолу към дъното, под тежестта на водата, играеща си с дългите й, черни коси… В епизода настъпваше нещо като интерлюдия, в който Клеър беше в безсъзнание под водата, напълно уверена, че това е Смъртта, но вместо болка или ужас, мислите й се рееха като спокойни, тихи облаци по тъмносиньото небе на океана: „всичко около мен беше ослепително бяло, носеше се мек звук като че ли от шумолене на ангелски криле… Чувствах се спокойна, в мир със себе си и безтегловна… Без страх, без гняв, изпълнена с тихо щастие…“
Но Джейми стигаше до Клеър навреме, за да пререже въжетата с късата си сабя, да я освободи от тежкия товар на мачтата и после да я хване здраво и да се оттласне напред, нагоре, помагайки и на двамата да изплуват към повърхността, към въздуха и живота…
Плачех, преди дори да усетя, а буцата, която трябва да е била там от много отдавна (защото плача рядко – веднъж на 3-6 месеца), се разтваряше бавно и болезнено. Плачех, допряла чело на стъклената врата към тъмната, притихнала градина; плачех с недоумение, защото не знаех какво в тази сцена ме трогваше толкова дълбоко – дали призрачното, плашещо и все пак някак омиротворяващо спокойствие на Клеър след свършека на силите й и отдаването й на океана, или това, че Джейми беше точно там, на правилното място в правилния момент, мислейки за нея и търсейки я безотказно с противоречаща на това спокойствие и „предаване“ енергия… А може би споменът за баща ми, който бях подтиснала, и как ме изкара преди да се удавя в подводните ями в Китен… Била съм може би на около 8-9 години. Помня как си играехме с другите деца на плажа и решихме да влезем във водата, а нашите цакаха карти с приятелско семейство – но татко явно ме е държал под око… Преди да се усетим, изведнъж се озовахме доста навътре и аз изпуснах надуваемата възглавничка, с която си помагах да се държа на повърхността. Леко се стреснах и се насочих към брега, но когато наближих и се опитах да стигна до дъното с краката си, се оказа че дъно… няма. По-точно, аз не можех да го стигна. Сетих се за предупреждението за дълбоки, подводни ями и осъзнах, че съм сама, а другите две деца са доста вляво от мен (извън ямата) и ме гледат уплашено. Спомям си, че не виках, не издадох нито звук (давещите се рядко издават – цялата им енергия е насочена другаде). Само се помъчих да се задържа над водата с ръце и крака, но вълните ме заливаха и покриваха главата ми. При едно от тези поредни заливания и изплувания видях как татко бяга по брега. После една вълна ме покри, нагълтах вода и след това отново главата ми изскочи като тапа, но нямах сили да махам с ръце и крака – като на забавен кадър, татко тичаше и изведнъж беше вече във водата… Отново заливане и липса на спомен под водата… пак се подадох за кратко и видях, че той вече плуваше към мен, докато наближи съвсем и после трябва да ме е изкарал, но нямам съзнателен спомен. Всичко завърши благополучно. Мисля, че повърнах солената вода, която бях нагълтала и не се наложи дори да ме водят в болницата. Това ли реши да ми поднесе подсъзнанието ми тази вечер, докато гледах „Outlander”, или съвсем други копнежи се опитват да изплуват…? Не знам.
*** *** *** *** ***
След по-малко от 17 дни ще стане една година, откакто тръгна на последното си плаване сред звездите. Мисля за теб всеки ден – понякога се смея със сълзи, понякога те сънувам и е твърде реалистично, понякога се стряскам, когато нечия походка в тълпата ми заприлича на твоята или ми се стори, че чувам гласа ти. Понякога плача без глас, а понякога се ядосвам, защото си тръгна твърде рано и без да си кажем толкова много неща.
Мисля си, че си приличаме повече, отколкото ми се е искало да приема понякога, и се чудя дали това се дължи само на факта, че половината от моето ДНК си ти. Улавям се, че мразя самолети, а обичам фериботи, че употребявам някои от твоите любими изрази като “работата е 12”, “криво-ляво бива работата” и “няма тън-мън”, че чета и се смея на Чудомировото “Не е куче като куче” и слушам “Заблеяло ми агънце” (твоята майчица, на която съм кръстена и която остави белег на устната ми ли ти липсваше така?), че слагам на всичко краве сирене и никога не давам заден, като запаля първо колата, а “само напред” (защото беше много суеверен).
Мисля си и колко много се различаваме, и как никога не бях “на татко принцесата”, и колко дълго бягах напред без да спра, без дъх, като войник, само и само да постигна целта си (поредната), колко много винаги исках да се доказвам, и колко много на теб ти допадаха тези мои “мъжки” качества, а всъщност ужасно много ми харесва да съм жена. Но и колко добре ме познаваше, когато каза на мама: “само се опитай да я спреш… тя няма да се откаже”.
Мисля и за моментите от живота ми, които пропусна през тази една година… А може би не.
Може би си някъде там, упорито понесъл раница по Млечния път, с любимото ловно елече и нахлупил любимия си каскет.
Обичам много народни поговорки. Имах едно време сборник с български пословици и поговорки в апартамента на Баба в Русе и ако се сетя, ще го потърся при следващото ми пребиваване в България.
Днес обаче пост на Крум Пеев, разпространяван в социалните мрежи, ме накара да се замисля. Представляваше нещо като своеобразен и доста остър анализ на 10-те определени от него като “най-глупави” български поговорки и начина, по който могат да влияят върху подсъзнанието ни. Макар да смятам, че далеч не всички поговорки са така зловредни и убиващи прогреса (и ще направя опит да събера и публикувам интересни, остроумни, мъдри и вдъхновяващи ме поговорки – ако, разбира се, успея да намеря сборника!), именно тези по-долу асоциирам с психиката на Нане и Вуте, и на т. нар. войнстващи “патрЕоти“, които на неграмотен български език с куцащ правопис и липсваща пунктуация критикуват нас, забегналите и нарочените за “предатели”. И така, ето го анализа на Крум:
1. “Преклонена главица сабя не я сече“
Най-големият български шедьовър, обобщил в едно изречение цялата ни народопсихология. Ниско самочувствие, робска нагласа, угодничество, поглед надолу към обувките, мълчание и преклонение – ето ни в целия ни блясък. Мъдростта на 500-те години робство, вкарана в действие и по-дълготрайна от всичко друго. В добавка може да прибавим и не по-малко опасното “Да би мирно седяло, не би чудо видяло!” Народният мъдрец е казал: Стой си, където си, и мирувай. Несправедливостта не е твоя работа. Бунтът е за ненормалници. Бъди наведен и мълчи. Нещата колкото и да са зле, ще се разминат. А ако после съвсем се влошат, нищо, още повече ще наведем главица. Няма сабя, която да може да достигне толкова ниско, колкото нашият врат. А, и да не забравяш – срещу ръжен не се рита! Изобщо!
2. “Много хубаво не е на хубаво”
Едва ли има нация, която толкова упорито отказва да приема сполетялото го щастие. Хубавото е съмнителна работа. То е дошло някак неестествено и те е сварило неподготвен. Какво да го правиш сега, като сте останали само двамата – ти и хубавото? Понамирисва тая работа… Многото хубаво е капан за наивници. И като един истински българин трябва постоянно да го наблюдаващ с присвито око. Още две поговорки влизат в умопомрачителен синхрон с тази. Едната – че “Всичко хубаво си има край”, а другата: “Всяко чудо за три дни”. Ако приказките завършват със “Заживели доволни и щастливи до края на дните си”, българският щастлив финал е винаги един кратък тридневен семинар, от който бързо и отрезвително трябва да разтърсиш глава и избягаш, за да се гмурнеш отново в любимата отвратителна действителност. Бъди българин и не вярвай в щастието! То е нещо, което се случва на другите, само и само да те дари с шанса да завиждаш.
3. “Музикант къща не храни”
Добре, че “Бийтълс”, “Цепелин” и “Пинк Флойд” не разсъждаваха така. В България обаче музиката, и изобщо изкуството, е изумително лековат начин да си пропилееш живота. Човекът, който се е отдал на подобни занимания е “развей прах”, който “лети в облаците”. Той е напълно чужд на концентрираната в изискванията на бита скотска българска душевност. Музикантът е онзи глупак, който се мъчи да свири, докато ти предвидливо правиш буркани за зимата и през цялото време си знаеш, че ще набиваш парени чушки през декември, докато онзи вятърничавият се чуди какво да прави. Пада му се! За лека компенсация служи “Който пее, зло не мисли”. Един вид – споко, музикант ли е, той е безобиден наивник, няма да имаш проблеми с него.
4. “Дума дупка не прави“
Силата на думите е преувеличена! Това, че светът е създаден с “В началото бе словото” не засяга българите или поне тяхното начало. Езикът не е важен. Бихме искали да грухтим, но сме ограничени от природата, която ни е връчила толкова сложно нещо като думите и ни е оставила да се оправяме с тях. “Око да види и ръка да пипне” – това е важното, друго няма. Каквото и да ми говориш, аз не те слушам: ти по-добре ела и ми го дай в джоба, пък така най-добре ще се разберем. Обещания? Те са, за да бъдат нарушавани.
Разбира се, в цялото това пренебрежително отношение към думите се е появил и един чувствителен човек, който е казал и обратното: че “Лоша рана заздравява, но лоша дума не се забравя”. Айде сега! Какво се прави тоя на обиден, ще му мине, ние сме свикнали да се псуваме по цял ден, той какво се втелява. Ако наистина го праснем по главата надали така ще мисли. Раната си е рана. Я да пробваме!
5. “Една птичка пролет не прави”
Виждаш човек, целеустремен, погълнат от кауза, идея или занимание. Странна работа – той наистина е отдаден на някакво поприще, а не е като теб да си мухлясва сладко-сладко. Е, вдигаш рамене… Една птичка пролет не прави! Къде е тръгнал, нищо няма да промени тоя, не вижда ли, че е сам в цялата работа, разсъждава умно простият българин. Когато Джон Ленън пее “You may say I’m a dreamer. But I’m not the only one”, не е знаел, че винаги по всяко време има един тъп българин, който мисли тъкмо обратното: че колкото повече си мечтател, толкова повече си сам.
6. “Крушата не пада по-далеч от дървото“
И кръвта вода не става! Човек, колкото и да се опитва, е осъден в най-добрият случай да повтори грешките на родителите си. Промяната не съществува, а всички сме едни постоянно репродуциращи се щампи, патриархално осъдени да наподобяват максимално семействата си.
Да се чудиш изобщо защо хората в България се размножават при положение, че резултатът така или иначе ще е един и същ. Може да си станал IT специалист, да си заминал да учиш в Лондон, или пък да си натрупал стотици книги в библиотеката – не ми се прави, същия си като дядо си! Одрал си му кожата!
7. “Ден година храни” и “бели пари за черни дни“
Принципно, нямаме нищо против. Действително е така. Лошото е, че това мислене води до трайни увреждания при хората, които действително разчитат на “деня-година”. Най-адекватният пример са безбройните изнудванки по българското Черноморие, които гледат да ти свалят кожата от гърба, понеже такава им е “сезонната работа”. А в добавка към тази поговорка е и събирането на “Бели пари за черни дни”. Това също е особено интересно – неминуемо се предполага, че черните дни ще настъпят и още как! Не си харчи парите за екскурзии, хубаво вино, срещи с приятели! Ще дойдат черните дни и тогава ще съжаляваш за онова лято, в което си си позволил да отидеш в Париж. Поне да си беше купил боб с кренвирши на консерви, че да не даваш грешни пари, знаеш ли как отива бързо еврото…!
8. “Мълчанието е злато“
Ето я, златната максима. Отваряй си очите на четири, но устата – въобще! Сократ е казал: “Заговори, за да те видя”. Българинът обаче е предпочел да остане невидим. Словото е риск за безумци. Мълчи си и кротувай. Впрочем, по този повод има едно стихотворение “Когато те дойдоха” на Мартин Нимьолер. Ти обаче не си го чувал, защото любимият ти роман е “Под игото”.
9. “Учи, за да не работиш“
Особено изречение, загатващо за амбивалентното отношение на българина към образованието. То е начин да прецакаш системата и ако може да се уредиш в офисче, вместо да бъркаш бетона. Който учи, не го прави, за да усвои някакви знания, а за да разбере как да прецака другите, дето наистина трябва да бачкат. Ученето, по парадоксален начин, е най-прекият път към мързела. Разбира се, има и един по-лесен вариант, резюмиран в “Не могат да ми плащат толкова малко, колкото малко мога да работя”.
10. “Недей да откриваш топлата вода”
С каквото и да се захване българинът, той вече знае, че е бил изпреварен. Някой е открил топлата вода и само си губиш времето, ако се пробваш на свой ред. Има по-умни, по-кадърни нации, които са истински откриватели, ти къде си тръгнал бе човек. Я спокойно. Пий една студена вода и недей да търсиш топлата.
Автор: Крум Пеев, източник: Стандартнюз
“България на три шкембета” или портрет на съвременните патрЕоти в естествения им хабитат (изключвам от това число скромните, работливи родолюбци: картинката визира онези агресивни люде, дето обичат да се бият в гърдите какви патрЕоти са… на салата, ракия и шкембе чорба).
Истината е, че не знам как съм или как трябва да се чувствам. Малко ме удари тайфун, метафорично казано – и не става въпрос за Войната между Р***я и У*****а, нито за проблемите с двигателната система. В такива моменти се радвам, че мога в няколко откраднати мига да се полюбувам на изкуство, което гледа “под повърхността” над нещата. Макар основно да виждам студентите ни под един особен, специфичен ъгъл (доста патологичен и клиничен), успявам понякога да открадна оскъдни и крайно недостатъчни глътки и от креативния аспект на работата ми в Университет по изкуствата (University for the Creative Arts – UCA). А днес, по случай Международния Ден на Жената, инсталацията беше много интересна. Нещо, което бих искала да ми бяха показали когато и аз бях на възрастта на създателите му. Кой знае какви различни послания щяха да се запечатат в главата ми тогава… Може би понятия като “идентичност”, “глас”, “agency” нямаше да ми звучат толкова чуждо едно време. Може би щях да съм съвсем друга жена или по-бързо да се трансформирам в тази, която съм сега – и без да губя време, спирана от смазващите патриархални порядки, назадничаво и ограничено мислене, парадиращ сексизъм и насила насаждано разделение в родната ми държава (все “аксесоари” от моята младост). Но Слава Богу, че ги има жените в моя живот, без тях съм загубена.
Имам невероятния късмет да познавам страхотни жени, мъдри, интуитивни, състрадателни, топли, умни, грижовни и с уникално чувство за хумор, които не ме осъждат… Толкова много помага да не се сещам непрекъснато за онова стихотворение на Блага Димитрова, което се върти в главата ми напоследък:
ДЕНОНОЩИЕ
На разсъмване, щом разпозная потопения в изгрева хребет, още първата мисъл е тая, че не трябва да мисля за тебе.
И през целия ден, вероломна, тя където отида, ме дебне и каквото да правя, напомня, че не трябва да мисля за тебе.
А когато нощта е надвисла всяка болка във сън да обсеби, аз не мога да спя и все мисля, че не трябва да мисля за тебе.
Don’t get me wrong: I am not “siding with” conspiracy theorists (with all due respect). I made the conscious choice to get vaccinated (despite suffering allergic reactions and being admitted to hospital afterwards – twice). But it was my choice, after perusing a (considerable) body of research in order to enhance my understanding of the topic at hand. I am aware that many people don’t know how to use or analyse data and will not be necessarily in a position to give “informed consent” – and frankly, based on the so-called new guidelines (or shall we call them “directives”?), it doesn’t matter anyway because people won’t be asked for consent – they will be FORCED to comply. Publications around this particular topic have been biased and incredibly one-sided (to say the least). What strikes me is the deafening silence from colleagues and acquaintances around me. Apart from a handful of my closest friends, other people I have known to be (presumably) humanistic, liberal, outspoken, open-minded, familiar with the importance of ethical considerations and very vocal (in the past and in theory!) of simple concepts, such as “basic human rights”, have remained silent supporters of the “status quo”.
I only have one question: how exactly are these new regulations/directives compatible with The Nuremberg Code (1947), namely its first principle:
“All agree… that certain basic principles must be observed in order to satisfy moral, ethical and legal concepts: 1. The voluntary consent of the human [subject] is absolutely essential. This means that the person involved should have legal capacity to give consent; should be so situated as to be able to exercise FREE POWER OF CHOICE, without the intervention of any element of force, fraud, deceit, duress, overreaching, or other ulterior form of constraint or coercion; and should have sufficient knowledge and comprehension of the elements of the subject matter involved as to enable him/her/them to make an understanding and enlightened decision...”
Apparently, Europe is going back to 1942. For the first time ever, I am happy that Brexit did take place (and also scared, pondering what would happen tomorrow).
Discrimination has many shapes but inevitably involves scapegoating, exclusionary practices and treating differently individuals or groups, seen as “sinister, dangerous Others“. Will discriminating against people based on their vaccination status be another way to deprive them of their freedom and self-agency? And we were meant to try and reduce prejudice and inequality, not feed into them… Yes, I do realise the importance of being responsible and containing the pandemic (also, I get why it’s infuriating when some people refuse to test or to wear facial covering), but I remember what Michael Rosen once said: it feels very relevant right now:
“I sometimes fear that
people might think that fascism arrives in fancy dress
worn by grotesques and monsters as played out in endless re-runs of the Nazis.
Fascism arrives as your friend…
It will… remove anything you feel is unlike you
It doesn’t walk in saying,
“Our programme means militias, mass imprisonments, transportations,
Ради Димитров Радев (25.01.1950 г. – 27.10.2021 г.)
Скъпи роднини, колеги и приятели на Татко,
Днес (1-ви ноември 2021) е един много тъжен ден за всички нас, които сме се събрали тук.
Днес се срещаме да се сбогуваме с баща ми, Ради.
Не мога да спра да си го представям в едни малко по-други времена, когато кипеше от енергия, нахлупваше си каскета, слагаше раницата на гърба и се провикваше с все сила: „Ще изляза за малко!“. Трудно е да приема, че няма да чуя пак бодрите му стъпки, или изщракването на бравата след неговото: „Аз се върнах!“
Татко беше преди всичко жизнена стихия – безкрайно, даже понякога прекалено активен. Роден на 25-ти януари 1950 г. под сложния знак на Водолея в с. Лозарево, неведнъж е забавлявал мен и моите приятели с разкази за колоритния живот на село.
За съжаление, в детството му е имало и много тъга. Останал едва на девет години без баща заедно с по-малкия си брат Димчо, Ради успешно завършва Строителния техникум в Бургас с профил Геодезия и Картография, а след това Висше Военноморско училище „Никола Йонков Вапцаров“ във Варна. Няма да забравя как в пети клас избрах да пиша за пътешествията на татко с танкерите „Искър“ и „Велека“ по български език и литература. Беше обиколил целия свят – без Япония. Никога не можах да споделя любовта му към математиката, но беше любознателен по принцип, което предаде и на мен. Обичаше да опознава различни култури и мирогледи. С нетърпение го молех да разказва и да ми показва снимки от Индия, Австралия, Великата китайска стена и египетските пирамиди. В един от разговорите ни миналата година го попитах кое е най-интересното според него място, което е посетил. Той отговори, „река Ориноко“, защото е най-малко докосната от цивилизацията.
Заедно също се радвахме на много споделени моменти и приключения, както когато татко го ухапа чичовото куче по носа на река Камчия, или когато се окъпа в Мъртво море през месец февруари 2007 г., а после станахме хаджии на Божи гроб в Йерусалим.
Умееше да комуникира с всички, прескачайки с лекота езикови и възрастови бариери, без значение от расата, националността и социалното им положение – като се започне от работни срещи с бивши високопоставени държавници докато беше заместник-генерален директор по производствените въпроси в КТМ-Русе и се стигне до арабските продавачи на Йерусалимския шук, и съседите ни – филипинка и германец – в Базилдън, Англия, чиято ограда ремонтира с подръчни средства (в типично негов стил!). С това ме научи да подхождам по същия отворен начин към хората.
Татко (вляво) на работна среща с Тодор Живков, Димитър Калчев и Николае Чаушеску в КТМ-Русе
С моята майка Евгения имаха дълъг и невинаги лесен семеен живот – 45 години, през част от които съм виждала как заедно преодоляват трудностите.
С мама – на разходка по Дунава. Като малка ги оприличавах на българските Ален Делон и Роми Шнайдер… 🙂
Моята упоритост и както татко обичаше да казва, инат, са със сигурност наследство от него. Неведнъж са ми помагали в собствения ми живот и кариера. Трудно ми е да не си го представям в момента – какво ли би казал, ако беше тук с нас: „Паяк с паяк, пак много пишеш!“
Голям извор на радост беше раждането на внучката му Леа. Нито веднъж не се поколеба да се качи на първия самолет, дори в снежна виелица през 2017 година, за да дойде и помогне на мен и татко й в грижите за нея.
От няколко години, татко сериозно боледуваше. Въпреки това, беше ми невъзможно да приема, че ще дойде този миг на раздяла. Спомням си как винаги искаше да слуша песните „Заблеяло ми агънце“ и „Ако умра ил загина“, и бих искала да завърша с това, което казваше през последните месеци:
„Ако умра(м) ил загина(м),
немой да ме жалите,
напийте се с руйно вино,
скършейте ги чашите.
Е е…. верни другари!
Песна запейте,
мене спомняйте…“
Татко като курсант по време на следването си във Висше Военноморско Училище “Никола Йонков Вапцаров” – гр. Варна
Summer 2021 – Dad’s last summer. He is still on the surface of the Earth – breathing, inhabiting, taking space, perhaps feeling and thinking (even as I am writing this) but not for long… Will he survive until Christmas? Unlikely. Until October…? Possibly. It makes no sense to delude oneself. I must face it, I must accept it, I need to sit with it, to get acquainted with the grief before if comes, to get accustomed to the idea that yes, the Summer is now dying, and so is Dad.
The summer of 2021 was one cruel summer. Incredibly hot, and short, and stagnant, and surreal. No sense of “holiday” as such, and things no longer felt the way they used to feel. Amidst PCR tests, masks, passenger locator forms, vaccination certificates and excruciating pain in my herniated disc (radiating from my back down to my hip), I somehow had to smile and pretend that it was all peachy, because Dad could not and was never able to think about Death, let alone face it or get in touch with and express any feelings around loss. He could never accept the Death of his own father when he was only 9, and went through a period of denial, then rage, after his mother (my lovely and now barely remembered grandmother) passed away when he was 32. Losing his parents meant that he suppressed and locked away the grief; there was no space, no room made for it, and hence his bereavement was never named or even acknowledged.
It is my job to encourage people to tap into and voice their emotions. Yet, when it came to this, I had to do what Dad wanted me to do – and it was to pretend. To dance around the elephant in the room rather than talk openly and honestly about the fact that we would probably never breathe together in the same room again (physically). I had to stare at his pale, thin face, at his skeletal, bruised arms which were once so strong and full of life (almost annoyingly and sometimes frighteningly so), and talk about insignificant or mundane things, commenting on the seagulls on the roof of the building opposite our block of flats, or of drawings my father wanted from my daughter. He had very little to say outside of this; he would get upset and irritated at the slightest hint or even mentioning of his condition… so I complied. I pushed down the stuff I wanted to say, the forgiveness I longed to give and receive. We never managed to be “on the same wavelength” or to establish a truly meaningful or deep connection – so there was absolutely no point to expect one now. When I was a teenager, I remember how he used to enjoy hunting, shooting and Maths; on the other hand, I was into poetry, art galleries and Jung. Dad would leave without ever truly knowing me – or so I sometimes think. Perhaps he guessed, he did guess about some of my propensities (the ones similar to his own, at least). The ones he could understand and relate to. My stubbornness (flatteringly referred to as “determination”), for one (why couldn’t he be so determined in relation to his health…?) I wanted to ask him so many things but I did not want to upset him. Yet, what remained unspoken sometimes obstructed my breathing. I had been practicing to voice things and all of a sudden, I had to take a step back and restrain the words that needed to get out to be recognised and put to rest.
It was hard. Harder than I thought. Spending long, hot days (which nonetheless passed by so quickly) when it was 40 degrees outside, escaping to the pool just outside my home town a few times, and to a few dusty restaurants with mostly sulky waiters much later in the afternoon/evening, drinking rose and white wine as probably a form of a (rather maladaptive) soothing mechanism, and watching the sunset.
It felt like being suspended in a limbo between Here and Beyond; between realms; between Life and the Great Unknown; between sadness and an unshakeable sense of heaviness on the one hand, and attempts to gulp fresh air despite the scorching heat – to feast on life which however felt empty and lethargic (yet not entirely devoid of beauty). A few “escapadas” to my favourite church yard near the Pier also relieved the heaviness somewhat but added to the sadness and regret. Regret and longing for things that will never be. I realised that Dad was like a toddler now, and how could I be angry with a toddler? Impossible to be for long, anyway. But I felt a bit lost, a bit directionless – not that I had ever followed anyone’s direction but now it somehow felt more real – he wouldn’t be able to direct me even if he wanted to. Watching how fragile and tortured Mum looked somehow was adding more to that obstruction in my chest. Despite all this, there were moments I felt completely detached, serene, almost peaceful.
I was becoming more and more aware that nothing connected me to any of these places and the only reason I was there were my parents and my nan. The realisation was definitely sobering. I recognised that all beautiful or joyful moments there already belonged in the past which I know I will always cherish. But in the here and now? I longed to go back home and the block of flats was no longer the space I associated with “home” – perhaps, it never was.
It’s Christmas – again. Christmas, 2020. I wonder if someone, somewhere had written on a piece of paper in faded, pale blue ink (currently residing in a dark attic) something along the lines of “Christmas, 1940”. Because it sure feels like one year after the beginning of a war with not one but many invisible enemies.
Accompanied by my pre-teen daughter, having boarded the last flight from the UK to Bulgaria not subject to the new restrictions, I arrive at night at the darkest, quietest of airports in the darkest, quietest of hours. Following a nearly five-hour car ride through the thickest mist imaginable, worthy of Stephen King’s novel, we finally reach our destination – my beautiful and dark native town, sleeping deeply with the hands of the clock in the town centre pointing at just after three am, the last witching hour.
Exhausted, we climb the four flights of stairs to my elderly grandmother’s flat to spend Christmas with her and my aging parents. This arrival and being here in itself is a miracle – my very own Christmas miracle. Immediately after our flight – chaos, disruption, announcements of a new strain of the virus splashed everywhere on the news which makes me wish for one thing only – to escape to other realms. And what better options than books, movies, works of art? They have become my safe haven. Correction: they have always been my safe haven.
Analyzing the films I have watched recently provides me with a much needed distraction.
5. Krampus
“Saint Nicholas is not coming this year. Instead, a much darker, ancient spirit – his name is Krampus. He is the shadow of Saint Nicholas. Krampus came not to reward, but to punish.”
I find “Krampus” (very far from the “typical”, saccharine-sweet Christmas watch) strangely befitting for the end of this very atypical, almost dystopian year. Instead of the good, old Santa, his counterpart – a predatory, horned, anthropomorphic and very Jung-esque creature, reminiscent of the Shadow archetype, arrived this year to test our patience, tolerance, endurance and resilience. Indeed, as Omi says in the movie, Christmas is what you make of it. But even before this year, what most people did make of it was yet another celebration of consumerism and superficiality. So, what happens when a family completely loses the true Spirit of Christmas which as Omi puts it, is about “giving and sacrifice”? I travelled nearly 3000 km to be with my family of origin, albeit not able to properly kiss them and hug them due to the risk of transmission. To be completely honest and authentic, my patience was tried more than once. I had to battle with my own demons – just like all humans do, on daily basis. Nonetheless, some of us simply prefer to succumb to Krampus – it’s so much easier! Each one of the members of the dysfunctional family had to try and reach out to the others because (predictably) only through bonding and reconnecting with the “holiday spirit” they could finally conquer the Evil Krampus. I rate this average hybrid between a family drama, comedy and a horror film relatively low. It is mostly included because of the season. Also, in a very unpretentious way, it somehow manages to convey a “good-enough”, straightforward message which didn’t annoy me unlike most Christmas movies. The end – remaining locked up without knowing in one of Krampus’ snow globes – was also a poignant, fitting summary of 2020. Despite the terrifying scenes, there was something very cosy in watching the snow blizzard while drinking hot cocoa under the duvet. And hot cocoa along with coffee with Baileys and eggnog which I didn’t drink this Christmas are our wintertime trademark drinks. Perhaps sharing them means that not all hope and enjoyment is lost?
4. Jojo Rabbit
“It took him three weeks to get over the fact that his grandfather was not blond.”
What is it to be a Nazi, driven by relentless brainwashing but above all the desperate urge to belong and to be well-liked by one’s peers, strongly associated with the developmental years and coming-of-age stories? What is it to try and “fit in” within one of the most evil organisations in the history of humankind at the age of ten?
At Hitler Youth Camp, when his seniors ordered him to kill a rabbit with his bare hands, Jojo the young protagonist or perhaps (initially) antagonist proves too gentle a soul to go through with it. And from that day forth, everyone mocks him by calling him Jojo rabbit. He feels shamed, embarrassed, inadequate. He opens up about this humiliation to his imaginary friend, who takes the form of none other than Adolf Hitler, played by the movie’s writer and director Taika Waititi. I was struck by the sincerity and confusion of Jojo when he finally encountered “a real Jew” and realized – what a surprise! – that she is human just like him, not the monster displayed on the pages of his books and the propaganda posters at his school. Seeing the war through a naïve child’s eyes is staggering and twice as petrifying. It made me ponder semi-forgotten experiences and ideas of how far people may go in their indoctrination-fueled conformity and obedience, how much pain and harm they can inflict on fellow living beings in a true Stanley Milgram’s fashion. Will there be a turning point when they will say “ENOUGH” like Jojo did?
3. The Babadook
“I’ll wager with you. I’ll make you a bet. The more you deny the stronger I get.”
This debut of the Australian director Jennifer Kent chilled me to the bone – and not because it’s essentially a horror story but because of its realistic and “too close for comfort” in-depth presentation of grief, of dismissive/avoidant and ambivalent attachment style. The mother is consumed by her deep trauma, sadness and anger (verging on rage). She makes every effort to push her feelings down after the sudden loss of her husband in a car accident on the way to the hospital whilst she was in labour. From that moment on, her son’s birthday represents not a joyful moment but a sad reminder of his father’s death, played over and over again. Her son picks up on this implicitly and his behaviour is affected accordingly. Essentially, the Babadook is an embodiment of the suppressed, unprocessed grief and the boy’s subsequent acting out in his desperate attempts to gain her attention, love and affection (because children need them like air). Traumatic bereavement tends to create shadowy and scary monsters with long claws adorned with the deceased father’s clothes but those creatures do not live in dark basements – no, they live in your mind. They would eat you alive “from the inside out” and grow right under your skin unless you confront them – head on. This is what ultimately transpires in the movie. The two characters at the centre of the plot provide different perspectives on how humans deal with loss. For the little boy, it’s something that he can never escape from and that is constantly all around him. Alternatively, in the case of his mother, it’s something that she expends all of her energy trying to suppress, deny or hide away. Over time, the suppressed feelings get exorcised like dark and horrible ghosts in the daylight. But the Babadook still lives in the basement of their minds. Grief may and does get better and you may need to feed it less, but it’s never going to disappear completely – after all, you can’t get rid of the Babadook.
2. The Platform (“El Hoyo”)
“ – The people above won’t listen to me.
– Why not?
– I can’t shit upwards.”
Raw and metaphorical, Gaztelu-Urrutia’s “The Platform” is the story of a hole-like, vertical prison and the inmates, prisoners and volunteers, occupying each level. A platform resembling Smorgasbord descends from above, covered with a variety of rich, exquisitely prepared, delicious meals. However, as it keeps moving down, people are forced to eat the leftovers of those above them. Every month, every inhabitant is gassed and wakes up on a different level. Those on the top levels eat, and those at the bottom starve. The message is simple: if the people at the top restrain themselves, then there will be enough food for everyone. Yet, this never happens… even those who were once hungry are not interested in the misery or hunger of the poor souls below. The top third of people live comfortably, and the other two thirds either die of hunger or resort to suicide, murder and cannibalism. People who are at the lowest level do not get to have anything more than empty plates.
The film is symbolic from beginning to end. All characters are different reflections of the Light, Shadow and the In-betweenness of human nature. Characters representing the primitive Id, practical Ego and Conscientious Superego can also be interpreted as personages from the Bible or even better, we can match them to those in Cervantes’ eternal “Don Quixote”. The most alarming thing seems to be the literal representation of capitalism and the dehumanizing hierarchy of the social class division. The film reminds me of a Philip Zimbardo experiment or a contemporary chapter in the New Testament. The gaunt and vaguely Christ-like protagonist refuses to conflate character with circumstance. He’s new here. Before he even opens his eyes on his first day inside, his villain of a roommate utters the main ground rule: “There are three types of people – those at the top, those at the bottom, and those who fall.” But maybe there’s just one type of person, and they just look different when seen from below, above, or directly across the hole in the floor between the two of you?
I was deeply impressed by the haunting beauty of the scenes wrapped up in darkness but also by the philosophical and psychological dimensions of “El Hoyo”. It made me question how would I behave under similar circumstances – would I greedily snatch the perfect Panna Cotta and only leave the bare chicken bone for those below or would I try to jump on the platform to reason with my fellow inmates to ration the food? Evidently, reasoning could only go so far until weapons are employed. One of the messages in the movie is how “when things take a turn for the worse and we get squeezed a bit, we become very, very selfish and start stockpiling everything we can. We don’t realize how that kind of greed means a lot of other people have to go without.” For those of us who fought over toilet paper rolls just a few short months ago at the start of the covid pandemic and will undoubtedly do much worse in the blink of an eye, this message is perhaps too obvious and self-explanatory.
1. Midsommar
“It’s cultural, you know? We stick our elders in nursing homes. I’m sure they find that disturbing. I think we really need to just at least try to acclimate.”
“But, Dani, do you feel held by him? Does he feel like home to you?”
Ari Aster’s haunting folk horror masterpiece is, in my opinion, the most complex and multi-layered of all five. It depicts the picturesque adventure of a few students who travel to a pagan festival in Sweden only to get caught up in the clutches of an ancient cult. Above all, it is a story focusing on the emotional journey of the main character, Dani. Like her, I found myself questioning some of my previous concepts of right and wrong, then my newly-emerging concepts of justice and harmony which illustrates how effectively cult leaders and members can groom, bewitch and recruit their victims.
Similarly to the plot of “The Babadook”, Dani is also grappling with a major loss which makes her extra vulnerable to the wiles of a surrogate family, however malevolent. Yet cinematographically, the film is very different. It is stunningly beautiful with all its runes, pastoral surroundings, gorgeous landscapes, often drug-induced costumes and ethnic elements which makes the contrast with the few gruesome scenes even more horrifying. Once the group arrives in Sweden, every scene is shot in bright daylight. If you pay attention, you may notice the carefully arranged background details. Each one provides you with a glimpse into Dani’s state of mind and her dysfunctional relationship with Christian – because ultimately, the narrative is about their prolonged break-up, his lack of emotional intelligence or support, Dani’s unmet emotional needs and gradual distancing between the two. She longs for empathy and finds it among the Harga, unaware that sometimes it might be difficult to differentiate between imitation of empathy and its true expression. And isn’t the charming Pelle exactly what Dani longs for and lacks? Well, he is a great salesman, I will give him that.
“Midsommar” is an enchanting yet sinister “trip” on many levels. It is about losing freedom and gaining freedom; about feeling held again – at the price of one’s individuality. Despite all its unsettling horrors, if you don’t take this film literally, it can be strangely therapeutic. What can be better than leaving behind or literally burning the remnants of your past life and sorrow, of all those who had caused you pain, gaslighted you, ghosted you and made you doubt yourself? “Midsommar” resembles a fairytale or a noble quest – in a perverse way. Aster has explained that orphaning his main character was taken out of fairy tale tropes. The music of the film, the use of pagan images or for example of a bear being thrown into the mix, not to mention its presumably “happy ending” for Dani (while tragic for the rest of the group) are motives definitely compatible with the fairytale genre. The end of a fairytale typically involves a couple coming together. “Midsommar” is challenging this by defining it as a breaking away from a couple relationship. Instead of a plain white dress, Dani is being celebrated with a heavy dress full of flowers. On a broader scale, the subject of “Midsommar” is the absurdity and obtuseness of suspending moral judgment for other cultures in the name of curiosity, respect, or relativism. Under the rhetoric of pleasure, freedom, and the warmth of a virtual extended family, Aster demonstrates the sheer primitive power of totalitarian mind control. In the name of ethnographic interest, he finds complicity in evil.
I realise that the five films included in this post are all dark. May be because this is what I associate this year with, as well as stagnation and frustration – cheerful movies are somehow cruel! Yet, sometimes beauty, understanding and knowledge can be found in darkness. Albeit not included here, I will endeavour to prepare a slightly more cheerful list starting with Jane Austen’s 2020 adaptation of “Emma” 😊.
Ето, иде залез, хлопките на овците дрънкат над нашето село Цоцово. Да ти пиша аз ний с баба Цоцолана какъв анализ направихме на начините да се успее като излезеш от село.
Прибрахме овцете в сламената кошара, сипахме си по една вишновка и разтворихме статистиките. Оказа се, Смехурко мой, че имало едва три начина да стигнеш някъде, да научиш нещо, да практикуваш дадена професия – поне според нашите съселяни 😊.
Първият начин бил:
1. „Баджанак“
Това, Смехуркото ми, според баба Цоцолана било най-, ама най-сигурният начин! Де що имахме съселянин от тези шест милиона цоцовчани, който имаше я тейко, я свако или стринка, я бойко, балдъза, шурей, шуренайка или баджанак, уредил се на „топло място“ без овце в града (там, дето сервирали едно нещо, детo се викало фрапучино с кокосово мляко и зърна от чия), успя да се измъкне от чобанска смяна. Изтеглиха го тези мили негови роднини и кога ходих последно там, гледам – един у кметството, друг – у университета, трети – у кантора адвокатска, четвърти – у Съдо чак! Да не мислиш, че са се явявали на някакви си там „честни“ конкурси и глупости безподобни! Седят си там, блеят си над кокосовото млекце и си го местят у потурите, па си потропват с лачените калеври. Рахат работа, Смехурчето ми! Но, уви… не всеки има баджанак.
Затюхка се баба Цоцолана, дорде се сети (умна ми е тя!), че имало и втори метод:
2. „Баджак“
Е, не е тъй приятен, безопасен и безотказен като баджанака… по-рисков е, ама какво пък има да губи един патиланец, дето си няма роднински връзки на уютни местенца с кокосово мляко и чия – няма да кара цял живот на картофи, я! Та този метод бил… хммм… насочен повече към областта на баджаците и намирането на някой или някоя, дето проявява интерес към тези баджаци… Малко гаднишко, ама „Като нямаш баджанак, ще даваш баджак!“, философски обобщи баба Цоцолана и гаврътна вишновката. Да… ама не е за всеки!
Е, к‘во правим тогава, като нямаме ни баджанак, ни искаме да даваме баджак?
3. Остава само ‘Beyond’!
Или пасеш там с овцете, блееш и те доят – па дано излезеш късметлия и оцелееш малко по-дълго, преди да ти теглят ножа, или… търсиш друго пасище! Но с шушукане се разправя за тези два милиона от съседното село Смърфово, дето отидоха на други пасища. Нашите овце ги обляха, обляха и ги обявиха за „изменници“ на овчия ред с чобанин бойкович – разбираш ли, какво като са я били Смърфиета и са я уволнявали някакви си осемдесет пъти… Какво като е гледала майка си да я прегазват баджанаците, кръстницата й да умира от глад и без лекарства, а баща й да е в депресия? Какво като са я накарали да седи права два часа, бременна, в национална Агенция за Приходите, па после взела, че припаднала, и взела, че си скъсала картата на Цоцово? Я стига глезотии! Отде-накъде ще я къса? Тук се е родила, тук трябва и да умре! Голям праз, че нямала баджанаци! Ами да ляга и да дава баджака, я, дорде може! Капризи сега! Ама как, охулена и пребита, ще ходи по други пасища? Поне тука ще е пребита, ама горда и цоцовчани няма да си чешат езиците с нея (ще си ги чешат пак, но по друг повод)! А и то да идеш на другото пасище не е толкова лесно… Не можеш просто лежейката и викайки „ура, да живей!“ да изкараш! Там се налага да се полагат усилия, представяш ли си! Да бориш конкуренция! Да се доказваш! Да учиш до живот! Да носиш на гърба си дисагите! Да си скъсаш задника от работа и обучения, и бягане, а онези дето хапват чията, докато в съседната одая кротко похъркват баджанаците им, нямат думите „труд“ или „честна надпревара“ или „поемане на риск“ в речника си и не знаят те отде идат.
Разбираш ли, мили ми Смехурко, те никога нищо не са постигали със собствени усилия, но на маса с ракийка и салатка от градинката на баджанака, упражнявайки езиците си в хулене и съдене на другите, е лесно да си по-цоцовчанин и от баба Цоцолана!
Ама знаеш ли, нещо напоследък ме сърби и мен гърба, дето ми отрязаха крилата и ме натириха с овцете, да се влача с наведена глава… Макар и без крила, дали пък да не тръгна и аз след Смърфиета?
Макар да има в някаква степен паралели и прилики между хората, не е възможно те да бъдат генерализирани или “мушнати” в калъп. Нищо не може да се сложи под общ знаменател. Профани има във всяка сфера. Природно и емоционално интелигентни хора може да се открият и сред овчарите на полето (отдавна съм се научила, че логичната мисъл и ерудираността са нула без емоционална интелигентност, сензитивност, вътрешно съдържание, собствено мнение, такт и интуиция). Лошият вкус, злобата и посредствеността нямат точен адрес, фиксиран град или континент. Добротата може да те изненада там, където най-малко очакваш…
Богатите не са непременно груби душевно, нито това, че някой е беден, го прави автоматично добър. Провинциализмът е манталитет и начин на мислене, а не точка на местоживеене. Съвременното, отворено, граждански позиционирано мислене не е привилегия на тези, които живеят в столици или в мегаполиси. Няма пряка връзка между душевния финес и това кой колко книги е прочел и колко разбира от авангардно изкуство (макар че любознателността със сигурност няма да ви навреди!)
Не вярвам в статистики, обобщения, систематизации. Вярвам на общуването лице в лице и на това кой какъв “вкус” оставя след себе си. Дали ми нагарча, киселее или ми сладни? Като фреш ли ме ободрява, киселини ли предизвиква или ме смазва като прекалено тежка торта гараш? След дълги лутания и анализ както на себе си, така и на другите, разделих хората на два типа, но само СПРЯМО себе си, приемайки, че не е възможно да опознаеш 100% нито едно човешко същество, а само да си създадеш що-годе точна представа къде се позиционираш спрямо него – такива от моята кръвна група и такива от друга. Не се хабя вече там, където няма допирни точки, не търся да строя изкуствени светове там, където не могат да бъдат построени. Пазя си енергията и любопитството към живота за моите си хора, за тези, с които споделяме общ светоглед, но и от които мога да науча нещо ново.
Моите си ги разпознавам почти веднага, чисто интуитивно, като котви, салове и спасителни пояси в безкраен океан. Като кораби за приказен круиз. А понякога дори като хвърчила. С “другите” опитвам да потърся посока – давам им шанс да ги опозная, те да опознаят мен, един път, втори път, но се научих на третия да спирам. С първите мога да седя и да мълча, поразена, пред някой залез, пред някоя картина. Или да прекарам три часа на плажа без необходимостта дори да разговарям. С вторите на едно кафе се изливат тонове приказки, които обаче не казват нищо и не значат нищо. Баласт.
…носело всъщност две имена, Тенча и Мекиш, защото било две села първоначално, преди да ги обединят управляващите през оня, тоталитарния строй. И да го прекръстят на Обединение (както имали навика да се бъркат във всички стари имена и порядки). А прадядо ми Георги, дядото на майка ми, издигнал къща тухла по тухла първо в края, а после баш до центъра на Тенча – до мегдана. Неговият тъст в Тенча го знаели като Никола Македонски, и неслучайно. Подобно на Талевия герой Стоян, мъжа на баба Султана от „Железния светилник“ и „Преспанските камбани“, Никола избягал от Македония след разпра с едно турче и намерил избавление от гнева на Бея в княжество България. Родното му място било нейде до Битоля.
Но там, именно в Тенча, с плодородния чернозем и минералните извори, в сърцето на северна България и кажи-речи на хвърлей от Велико Търново, турил Никола камък. Там създал род и му станал старейшина. Там се залюбил с хубавата Елена, висока и снажна мома, но и строга кокона, която шиела на вносната си шевна машина „Синклер“ и докарвала момите и булките на цялото село. А после се родила прабаба ми Яна и нейните две сестри, Мария и Атанаса. Или както й казваха на село на сестра й, „‘Танасо, мари“. Аз пък й виках „баба Наца“. И така си й остана…
На 16 години Яна се залюбила с точно 10 години по-възрастния от нея Георги, съвсем по модата. Двамата непрекъснато се дърлеха за всичко, но не се деляха, а него помня като най-милия, най-грижовния и засмян прадядо, който е стъпвал някога по Земята. Дразнеше прабаба с вечното си „Хам хуликии!“, несъмнено непристойна шега. Цъкаше с език и имаше дървен бастун, или по-скоро „бастонка“. А към мен се обръщаше с „на дяда Гълъба, я дай бастонката!“ и очите му овлажняваха. Не бях свикнала с такива мили обръщения. Баща ми ме наричаше „Паяк“ или понякога, като дядо ми, предупредително и строго „Денице!“. Но за прадядо бях „на дяда Гълъба“. Всяка сутрин изчиташе вестника от първата до последната страница без очила. Събираше си стари броеве на списание „Здраве“, по чиито корици мишките пикаеха в мазата, и си пазеше лекарствата – най-различни мехлеми и шишенца с капки и сиропи – в един вълшебен кашон. Държеше го под леглото – да му е наблизо. Все ми казваше, „Зад всеки ъгъл те дебне опасност!“. Когато бях малка, това ми се струваше интересно и любопитно. Ни най-малко не мислех, че ми насажда тревожност (тя моята идеше от друго), и не използвах купешки думички като „хипохондрия“.
Прадядо ми не близваше алкохол, освен малко червено винце с лимонада на сбора. И с домашна пилешка чорба. Предупреждаваше ме да стоя далеч от кладенеца, който деляхме с комшиите – Рачо, Пена евангелистката и сина им Павлин, на който в селото вечно му търсеха булка. Поредната му булка беше помакиня. Забраждаше се и заедно ходеха да пасат козата. Следобед се връщаха от паша, а аз се скривах и ги виждах от любимото си място – покатерена на дувара, и разбира се, бягах до кладенеца и голямото, излято каменно корито. Телена, тънка ограда минаваше и разделяше кладенеца по средата – едната половина за Павлинови, другата – за нас. Колко притворено и сякаш намигащо беше това кладенчово око, как лъхаше от него на хлад, зимник и чернозем… Току до него прабаба колеше кокошки, а аз ревях – надувах гайдата до въз Бог, но все пак гледах като хипнотизирана ножа в ръцете й.
***
Седях днес във „Fenwick“ с една приятелка на английска закуска, пиех лате, говорехме си за Норвегия, за Кипър и за Бали, а откъде-накъде пред очите ми само разни кози, обезглавени кокошки, кладенчови очи, кукуруз и каменни зидове се мяркаха и отказваха да се разкарат?
Гледах картините на средни цени от 259 лири, на разни снобски лица, сърца, костюми и сгради, а ме разсейваше аромата на мащерка, на кантарион, на едри кайсии и на нощна красавица, както прабаба и прадядо наричаха онова бялото цвете като фунийка, дето само вечер разтваряше уханен цвят, а денем спеше като стар махмурлия.
Сядахме пред къщи, угасяхме лампата „да не влизат комари“, и слушахме щурците. А аромата на нощна красавица ме приспиваше по-добре от диазепам, валериан, мелатонин… Както и усилените, бурни игри по цял ден, на въздух и слънце. Как само обичах да изляза в градината, потънала в цвят и зеленина, да потъна в тишината, нарушавана единствено от жуженето на пчелите, някой камион или трактор в далечината, да се залюлея на въжената люлка, която прадядо беше вързал на клоните на ябълката, да отида после да „разкувицам“ кокошките, награбила скришом бастонката му и капака на големия, черен котел, в който прабаба вареше лютеница, или по-скоро амброзия от розови, градински домати и градински пипер. Викаха ми „Деничка-лютеничка“, смеейки се. „Ако те обърнем, колко бебешки бурканчета с бабина лютеница ще изпадат от коремчето ти!“ Там даже и думите звучаха „по-иначе“, по-вкусно и по-истинско. Живееха някакъв собствен живот… Падушка (възглавница). ‘Ляп (хляб). Наден‘ца (с ударение на „е“). Избочени (издути). Такъканца (термин в играта на дама). Омургулевило (ошмулено, овъргаляло се). С подвит куйрук (опашка). Любимият израз на прадядо от една народна приказка, който ползвам всеки ден, беше: „Таман бабата на крушата, и Мецата под крушатааа!“
Тайничко пресичах шосето, когато прабаба и прадядо полегнеха за следобедна дрямка и минавах покрай къщата на професор Яневски. Той беше изпълнил градината си с какви ли не причудливи изобретения, и всяваше респект в мен заради познанството си с Марко Марчевски. „Глух е като ей тоя стълб!“, засмиваше се, а аз седях със зяпнала уста пред човека, който беше виждал автора на „Остров Тамбукту“. После отивах в градината на Евичка, пристигнала от София. Двете четяхме „Чичо Томовата колиба“ и умирахме от страх, загледани в огромния храсталак в дъното на градината, и заслушани в призрачния зов на кукувицата. Една ярка калинка и два колорадски бръмбара лазеха по тревата, на която лежахме и вдъхвахме аромата на мерудия и овчарска торбичка.
Непрекъснато сънувах далечни земи, толкова много исках да пътувам, да видя и други светове! Но най-любимо занимание ми беше „да си разказвам приказки на оградата“. Качвах се на дувара (колко бях човече) и обикалях от единия до другия край на телената ограда, фантазирайки си на глас. Пренасях се в „Тайната градина“ на Франсис Ходжсън Бърнет. Запознавах се с м-р Тумн и Аслан в Нарния, в „Лъва, вещицата и дрешника“. Яздех с „Ямайските марони“ на Майн Рид. Сънувах и се стрясках от „Конника без глава“. Живеех в баобаб в джунглата със „Стас и Нели“ и толкова си падах по Стас (той беше първата ми, “литературна” любов! :)). Возех се на параход в „Квартеронката“. Играех на пирати с „Том Сойер“ и „Хъкълбери Фин“. Ах, как мечтаех да се телепортирам на някое от тези места, в някое от тези измерения, а тези герои да ми станат приятели! Като пораснах, дори успях да сбъдна доста от тези мечти и да посетя някои от тези места. Но най-много обичах четирилогията на Димитър Талев. Сякаш пробуждаше македонската ми жилка.
Ашладисано дърво е бил старейшината на майчиния ми род, Никола. Можех ли и аз да замина далече-далече, да се установя другаде, да дам начало на нов вид дървета?
Откъде да знам, че десетилетия по-късно, докато се друсам в минибус към Египет и гледам омагьосана към Суецкия канал, а малко по-късно към онези оформени като полусфери дървесни корони в Кайро, че докато хвърлям камъчета първо в Средиземно, а после в Северно море, че докато ям закуска в Кентърбърийското „Fenwick“, пред очите ми ще разперва крила все онази калинка и ще се търкаля все онзи черен котел, в който прабаба Яна вареше лютеница, седнала досами зида, под кайсията? Откъде да знам, че магията е била не в далечните земи, а там, именно там, в село Тенча, преименувано на Обединение. Или по-скоро в онези далечни лета през 1980те и 1990те, в края на миналия век, които няма как да се върнат… Когато бях дете, пълно с енергия, с алена блузка и две опашки, а като пораснах, косата ми беше все сплетена на плитка или на „рибя кост“. Тогава още хората, които бяха сложили началото на корена ми, които помнеха старейшините на рода ми, бяха живи. Но знаех аз, знаех откъде иде белята и откъде ми бяха щукнали кози, котли и нощни красавици рано сабахлем. Една друга българка, на всичко отгоре родена в Русе, като мен (нищо, че имаше италианска кръв) ме беше подкокоросала с книгата си „Стопанката на Господ“, дето нито възлагах големи надежди, че ще ми допадне като стил, нито бях съгласна за всичко с авторката й, макар да бяхме съгражданки. Но как ме караше да се замисля за корена си и за силата на „наричането“, как ме караше да си спомням лятото на 1995та… Върнах се от лагер в Шабла, весела и почерняла, а нашите ги нямаше. Били на погребение на прадядо Георги, който почина на 90 години след много кратко боледуване. Не ми се обадиха, не ме викнаха да му кажа „Сбогом“. Слушах нон-стоп ‘Little Susie’ на Майкъл Джаксън, и си спомнях последния път, когато го видях – как лежеше в собичката си на село, обърна се към мен, докато затварях усмихната вратата, и ми каза с овлажнени очи, пълни с обич: „На дяда гълъба.“
I am an amateur chef (at best) and I only cook basic meals for my loved ones (never when I am on my own!) but I believe that when you prepare food, you really need to put your heart and soul in it. This is what would make the taste magical, even if its appearance is a bit sloppy!
According to the old Bulgarian tradition, on Christmas Eve we have to prepare seven (one for each day of the week) or twelve (one for each month of the new year) vegetarian dishes and serve them on the table🎊🎄🕯. Probably my favourite one is the so-called Bulgarian sweet pumpkin pastry (“tikvenik”).
Ingredients:
two packages (approximately 500 g) filo pastry sheets
145 g sunflower oil
one kg pumpkin or any suitable squash (peeled and seeded)
one teaspoon salt (preferably sea salt)
30 g (2 table spoons) raisins
20 g rum (I used Amaretto :))
50 g walnuts (chopped)
one table spoon vanilla extract or alternatively 2 sachets vanilla powder
100 g sugar
15 g ground cinnamon
35 g margarine, coconut oil or Président unsalted butter
50-60 g caster sugar (for sprinkling)
Method:
Cut the pumpkin into large pieces and boil. You could do that in a sauce pan with water, or (even better) steam boil it. When soft enough, drain, place in a bowl and puree with a fork. Personally, I prefer to grate the pumpkin and put it in raw.
Sprinkle with the salt, mix well and leave for half an hour. In the meantime, soak the raisins in the rum. Add the sugar, the walnuts, the vanilla and the cinnamon, and mix in with the pumpkin in a large bowl. Then add the rum-soaked / Amaretto-soaked raisins to the mixture.
Take two pastry sheets together (place them on top of each other) and then spread some of the pumpkin mixture over the top one.
Roll loosely and drizzle some sunflower oil only on the top pastry sheet. Make sure you roll it over to grease it evenly. Repeat with the rest of the pastry.
Use a non-stick baking sheet or tray (or else spread a bit of oil on the tray before placing the pastry). If your tray is rectangular like mine, place the rolls parallel to each other. If it’s round, start lining the rim with the rolls, slowly spiralling them towards the centre. Once you’ve rolled all pastry sheets and arranged them in the baking tray, spread the melted butter on top of the pumpkin pastry.
Place the baking tray in the preheated oven and bake at 165-170 degrees for about 60-65 minutes (depending on your oven).
Let the pastry cool down (I always cover mine with a clean towel once I take it out of the oven, leaving it covered for approximately 30-40 minutes). Once it’s cooled down, serve sprinkled with some caster sugar.
Copyright: Not to be reproduced, distributed, published online/in print or exploited in any way, without written permission from the author (D. R.-P.).
“But would you kindly ponder this question: What would your good do if evil didn’t exist, and what would the earth look like if all the shadows disappeared? After all, shadows are cast by things and people. Here is the shadow of my sword. But shadows also come from trees and living beings. Do you want to strip the earth of all trees and living things just because of your fantasy of enjoying naked light?” ― Mikhail Bulgakov, The Master and Margarita
Кръстена съм на баба Данка – майката на баща ми. Разбира се, съкратено от „Йорданка“. По какъв по-точно начин „Йорданка“ води до „Деница“ си остава загадка за мен – дълбока.
Минаха няколко десетилетия преди да разбера пълното значение на името си „Деница“. Така наричали едно време славяните зорницата или планетата Венера – т.е. „Денница“ с ударение на „е“, вярвайки (погрешно), че тя е първата „утринна звезда“, която „изгрява“ на небето. Донякъде има логика, защото съм родена в 7.45 сутринта, но… „утринна звезда“ се превежда също и „Луцифер“.
Години наред никак не го харесвах това мое име, без дори да знам връзката с Луцифер и че сме фактически, адаши. Просто не ми харесваше името, нито как „булитата“ в детската градина го римуваха с „мекица“ и други неща. Може би неприязънта ми към това име идваше от начина, по който баща ми ме наричаше „Денице“, докато бабите ми викаха глезено „Деничка“. Струваше ми се някак тежко, мазно. Ненапразно Дейвид ми каза, че му звучи като “вид италианска паста” :). Предпочитах леки, кратки имена като „Мая“ и „Светла“. Не знам защо, може би просто ми беше трудно да приема „сянката“ в моето име, както би казал Юнг. Нали според него всички човеци сме изтъкани от светлина и сянка… Този архетип може би се асоциира силно с Питър Пан, който все гони сянката си и моли някой да му я пришие.
Аз пък моята исках да я отрежа. Много ми беше трудно явно, подсъзнателно, да я приема. Затова все наблягах на първата, „светла“, „дневна“ част от името си – „Дени“. Така този съкратен вариант ми допадаше повече. Не исках да съм смесена. Не само бяла. Не само черна. Не само добра и не само лоша – а салата, микс. Както всички човеци. Но в мен частите бяха много ясно очертани. „Ето, дойде пак лошата Деничка“, поклащаше глава с укор майка ми години по-късно. „Лошата Деничка“ беше буйна, дива, непокорна и палава. „Ах, как обичам като дойде добрата!“, припяваше тя. „Добрата“ беше покорна, послушна и обикновено – уморена. Само когато ми намалееше енергията бях добра.
Това насилствено делене типично по Клайновски на „добра“ и „зла“ част отлично се връзваше с желанието ми да изкореня тая сянка (преди да се науча да я приемам), да отрежа тази лоша, „дяволска“ част, та веднъж завинаги майка да ме обикне цялата – не половината.
А в гимназията си измислих прякор (Dange – Дейндж, вдъхновен от албума на Майкъл Джаксън “Dangerous” – „Опасна“), както и всичките ми съученици по молба на учителката по английски. Възприех един вид, нова идентичност. Допадаше ми… Но и означаваше отричане от сянката, дадена ми по рождение.
И от баба Данка.
Първите ми най-ранни спомени са свързани с нея. Изпратиха ме на село Лозарево да ме гледа още бебе на година и половина. Там живях докато навърших три. Майка разправяше, смеейки се, как съм се катерела по краката й с ужас и съм се разкъсвала от плач, когато ме оставяла и отпрашвали с татко в стария москвич. Години по-късно се научих да й прощавам и да разбирам, че не е било защото не ме е обичала. Уви, децата не разсъждават така и невротрансмитерите вече са кодирали определени сигнали с етикети като „изоставена“, „ненужна“, „маловажна“.
Помня слънчогледи, много слънчогледи, но на едно друго село. И после как се люлея на въжената люлка на крушата, а баба Данка е някъде вдясно, мете листата по пътеката. Смея се и тя се смее. Мирише на есен! Има слънце. Люлката ме вдига много нависоко, почти се заплита в клоните – летя!
И това е почти единственият от двата съзнателни спомена, които имам от баба Данка (и много ярък).
Другият е по-неясен. Вървим по тротоара на село. Чувам някакво бучене и изведнъж се озовавам на земята, а баба Данка е върху мен. Стресната съм. После съм в къщата и пия сок през сламка, идва фелдшерът и налага разкъсаната ми устна с нещо студено, а баба Данка тревожно говори нещо. Впоследствие разбрах, че както сме вървели по тротоара, баба Данка чула да се задава камион и решила да ме премести от другата страна – от вътрешната страна на тротоара и по-далеч от шосето. Обаче се подхлъзнала и паднала върху мен. От тогава ми остана един малък, вертикален белег на долната устна – спомен завинаги от баба Данка. Беляза ме до живот. Тя почина от рак малко преди да навърша четири. Никой не ми каза, всички твърдяха, че отишла някъде на екскурзия. Още ходех права под масата, подавах глава, гледах сериозно и умолително възрастните и питах, „А кога ще се върне баба Данка?“. Отговорите бяха уклончиви, избягваха очен контакт.
Отивах при кокошките и започвах да викам с все сила, „Бабо Данке!!! Ела си вече, ела си! Обещавам, ще бъда добра!“. Но баба Данка все не идваше. Само кокошките кудкудякаха озадачено и поклащаха неодобрително глави, че им развалях следобедния сън.
Години по-късно най-после ме заведоха на гроба й (трябваше да го направят много по-рано). Беше до този на съпруга й дядо Димитър, когото не помня. Баба си отиде на 57, а дядо бил само на 32, когато починал. Така баща ми загубил първо него на 9 години, а после и майка си на 32 (на колкото бил баща му, като си заминал). Карали го в трактора, бабите плачели както си му е редът, а баща ми и 6-годишният му брат гледали ужасено – виждала съм израженията им на една стара снимка и това обяснява защо баща ми толкова се травмира и не даваше да се произнася и дума за смъртта на майка му.
Понякога се чудя дали ако не беше останала жива, нещата нямаше да се развият другояче.
Обичах да минаваме през гробището на път за Русе, когато прекосявахме Балкана.
Обичах да гледам снимките на баба и дядо и да мисля как са си пак заедно. Били модерна двойка за времето си – той бил с две години по-млад, крайно неприемливо за 1940-те години, особено на село! Чудех се дали щяхме да се харесаме с дядо, ако беше утраял поне още 20 години да се видим.
Обичах да пълня бутилката с вода и да поливам цветята – действаше ми почти медитативно. Усещах се полезна, все едно правех нещо за тях. Обичах да паля свещ, а на тръгване да прошепвам “Довиждане”!
Какъв беше онзи израз? А, да! “От нащо по-убаво нема”. Освен дето имаме красива природа, имаме си и кой да цапа, и кой да краде. Едно време изживях период на бунт, на бурни емоции. И на мен ми се е искало да го правя – и то, от близки хора… Преди да се науча, че е безкрайно важно да се спазват правилата. Преди да усетя колко е грозно да посегнеш на любима вещ на друг човек, даже не толкова заради материалната й стойност, колкото заради емоционалната връзка. Но да посегнеш на вещ на гост, платил си скъпо и прескъпо за неколкодневен престой в хотела, в който работиш, да речем… Ееех. Такова нещо само и единствено на родна почва ми се е случвало! Почти ме хваща диарията на носталгичното родолюбие. Друго си е да те окрадат на родна почва, дет’ се вика! 🙂
Това лято доста премеждия ми се събраха, включително трудни хирургични интервенции. Най-важното е да сме здрави, така че по-скоро с насмешка (и жал) пиша този пост. Не толкова с яд.
Това е последното ми ревю в TripAdvisor, където за съжаление споделям как любимите ми обици (скъп спомен от приятелка) които са били с мен в Африка и са обиколили по-голямата част от Европа през последното десетилетие, изчезнаха точно в (уж) хубав и луксозен хотел на българското черноморие. Как пък в Африка не се намери някой чистач да ги открадне?!? Нямаше да ме е толкова яд, защото знам, че щеше да е от глад. Близо 8 месеца живях в Африка, редовно влизаха чистачи в стаите в болницата и нищо не изчезна. Аз сама дарих две трети от гардероба си, като си тръгвах. Доброволно, не насила и зад гърба ми.
Тази година за пет дни си позволих да се доверя на българи (в хотела нямаше сейфове, макар да се водеше “луксозен”), и най-милият ми спомен-талисман изчезна. Е, и една нова тениска на детето са забърсали, но айде, тя – между другото! Халал да са им! Но и аз си знам вътрешно, че няма и да си помисля повече за бг курорт. Ше бягам гаче рунтав дявол от тамян, ще съветвам и приятелите си да не ходят.
И тогава си даваш сметка, че си сама, напълно сама със смъртта.
Даваш си сметка как всички сладки приказки, всеки смях, всяко мимолетно щастие е просто разсейване – от смъртта. Тя те чака спотаена в сенките от момента, в който си била зачената, без да имаш право на избор. Родена, без никаква сигурност или гаранция че ще имаш подкрепа, насилствено захвърлена в един свят, който бавно те убива.
И един ден смъртта, която родителите са ти дали като подарък по случай раждането ти, който само чака да бъде разопакован, излиза и те гледа в лицето, и ти си ядосана и разтреперана от безсилие и ти се иска да кажеш ‘Не го искам!’ ‘Върнете го обратно срещу разписка!’, ‘Върнете ме обратно в блаженото небитие!’, но най-вече си натъжена от самотата и несправедливостта на това да я посрещнеш сама.
Всъщност, не сама. Защото другият ти спътник при срещата със смъртта е разбира се, болката. И ужаса. И той се прокрадва. Мислиш си, ‘о, блажени са ония, които умират бързо и преди да са разбрали какво става!’. Мислиш си, ‘как, о, как ще мога да понеса цялата тая болка, това ръчкане, тези мъчителни опити тялото ми да бъде възвърнато в бавно, вместо в бързо умиращо състояние, иглите, радиацията, миризмата на дезинфектант, студената светлина на луминесцентните лампи, обезобразяването и рязането на късове от тялото ми?’
Трябва да съм силна, е просто мисъл, която спира да е релевантна. Както и всичко останало. Фактът, че майка ти отказва да те приеме и да изслуша ужаса и гнева ти.
Фактът, че баща ти и партньора ти са емоционално ампутирани, а детето ти – не искаш и не може да го вземеш в убийствената светлина на луминесцентните лампи, в която ножовете лъскат, готови за бавното ти и мъчително убиване.
‘Не е честно!’, мислиш си. Или по-скоро мяукаш като останало без сили, изтощено от емоционален и физически глад, проскубано коте. ‘Не е честно, че сте ме захвърлили в тоя свят – експеримент и сте ме обрекли насилствено и неизбежно да приема подаръка ви – разложението, забвението, смъртта!’, защото всичко друго е просто разсейване. Моментно забравяне, защитен механизъм. До момента, в който те изпратят срешу ножовете. А оня лош звяр, болестта, облечена в червена и огнена от болка премяна, вече е заръфал по-нежните късове от тялото ти и бавно, с наслада ги разкъсва.
И тогава затваряш очи. Пренасяш се мислено в света на книгите. На литературата, търсейки макар и мимолетно разсейване. И как завиждаш, о, как завиждаш на начина, по който някои са можели и могат да избират смъртта си! Не бавна и зверска, и радиационна, и режеща къс по къс, и изтръгваща цялата ти радост и жизненост, а също така неизбежна, но по-кротка, по-мила… изпълнена с по-малко зверски ужас и самота, споделена от приятел и родител, който няма да избяга от теб както всички мними приятели и родители или родителски фигури, които са се навъртали около теб само за да пият дивия мед на радостта, жизнеността и смеха ти, но които не могат или не искат да те придружат при слизането ти в мрака, изплашени дори от мисълта да си припомнят, че и тях някога, някъде ги чака този мрак.
Иска ти се да влезеш в страниците на книга, където един човек с бледа усмивка да ти подари една по-милостива смърт и да сподели самотата ти.
“…ето, виждате ли, аз съм съвършено спокоен. Сърцето ми не тупти нито по-бързо, нито по-бавно от друг път. Само усещам, че съм в края на пътя и не ще отида по-нататък. Казахте ми да чакам и да се надявам; знаете ли какво постигнахте, нещастни мъдрецо? Чаках един месец, с други думи, страдах един месец. Надявах се! — човекът е нещастно, жалко същество! Надявах се — на какво? Сам не зная: на нещо незнайно, нелепо, немислимо! На някакво чудо… Но какво? Само господ би могъл да каже, защото той е придал към ума ни безумието, наречено надежда. Да, чаках, да, надявах се, графе, а през тоя четвърт час, откакто разговаряме, вие сто пъти ми разбихте и разкъсахте сърцето, без да подозирате, защото всяка ваша дума ми доказваше, че за мене няма никаква надежда. Да, графе, колко приятен и сладостен ще бъде за мене покоят в смъртта!
Морел изрече последните думи с изблик на сила, която накара графа да изтръпне…
Монте Кристо го дръпна полека.
— Не е ли редно — каза той – да използуваме последните си три часа като древните римляни, осъждани от своя император и наследник Нерон, които сядали на украсена с цветя трапеза и вдъхвали смъртта заедно с уханието на хелиотропи и рози?
Морел се усмихна.
— Както желаете — отвърна той, — смъртта си е винаги смърт, тоест забрава, покой, отсъствие на живот, а следователно и на страдание.
Той седна, Монте Кристо се настани срещу него.
Бяха в чудесната, вече описана от нас трапезария, гдето мраморни статуи крепяха на главите си кошници, винаги пълни с плодове и цветя.
Морел гледаше разсеяно и навярно не виждаше нищо…
— Графе — започна Морел, — вие сте сбор от всички човешки познания и ми се струвате същество, слязло от по-напреднал и по-учен свят от нашия.
— В това има нещо вярно, Морел — каза графът с една от ония тъжни усмивки, които го правеха така красив, — слязъл съм от планета, която се нарича страдание.
— Вярвам всичко, което ми казвате, графе, без да се опитвам да проникна в смисъла му; доказателството е това, че ми казахте да живея и аз живях; казахте ми да се надявам и аз почти се надявах. Затова ще се осмеля да ви запитам, сякаш сте умирали вече: мъчно ли се умира, графе?
Монте Кристо го гледаше с неизразима нежност.
— Да — отвърна той, — да, разбира се, ако разкъсате грубо тленната обвивка, която така упорито желае да живее. Ако накарате плътта си да изпищи под невидимите зъбци на кама; ако пробиете с един неразумен и винаги готов да се залута куршум мозъка си, който боли от най-малък удар, ще страдате, то се знае, и ще се разделите отвратително с живота, който в отчаяните предсмъртни мъки ще ви се стори много по-добър от така скъпо платения покой.
— Да, разбирам — каза Морел, — и в смъртта, като в живота, има тайни страдания и наслади; важното е човек да ги знае.
— Точно така, Максимилиан, вие изрекохте една велика мисъл. Според това, дали сме се погрижили да се наредим добре или зле с нея, смъртта е или приятелка, която ще ни приспи като бавачка, или неприятелка, която ще ни изтръгне насила душата. Някой ден, след още едно хилядолетие, когато хората овладеят всички разрушителни сили на природата и ги използуват за благоденствието на човечеството; когато човек ще узнае, както казахме преди малко, тайните на смъртта, тя ще стане приятна и сладостна като сън в обятията на любима жена.
— И ако вие пожелаете да умрете, графе, ще съумеете ли да умрете така?
If you by any chance visit Bulgaria on the first day of March, you will notice every person decorated with small tokens, made from red and white woollen threads. Then from late March to mid-April, you will notice many fruit trees and shrubs, decorated with these same tokens.
March 1st is known as the “Baba Marta” Day in Bulgaria. On the actual day (March 1st), as well as the days following, all people exchange these red-and-white tokens in the form of strips, ornaments, bracelets, brooches, necklaces or a pair of small woollen dolls, traditionally called “Pizho” (the male character) and “Penda” (the female one), also known by the name Martenitsas.
According to tradition, Marta (the female of the word “Mart”, the BG version of March) is an angry old lady who rapidly changes her mood from worst to best and back again. She is popular all around Bulgaria as “Grandmother Martha” (or “Baba Marta” in Bulgarian ). According to the typically Bulgarian belief, spring comes with the arrival of “Baba Marta”. Her dual image of both merry and mischievous, of simultaneously approving and denying character, represents the woman as the beginning of life as well as the elemental devastating beginning at large.
March is traditionally believed to be the only “female” month of the year – the month of conception of spring, the month of land, giving birth to summer and fruitfulness. The red-and-white woolen token called “Martenitsa” [mar-te-‘ni-tsa], after the name of the month “Mart” is the very sign of the coming March – the symbol of the awakening of Mother Earth for a new life as well as the cult to the Sun.
The white colour of the Martenitsa initially symbolises human nature, the strength and the light solar zone. Later influenced by Christian mythology, it became the symbol of virginity and virtuousness – the white colour is the colour of Christ. The red colour in the Martenitsa was chosen to represent health and the woman’s nature – it is a sign of blood, conception and birth. The women’s wedding dresses and traditional costumes used to be red once upon a time.
Traditionally, the Martenitsa has always been a unique amulet that was believed to provide protection from the powers of evil. The wearing of a Martenitsa used to be a kind of a magical ritual act: the twisted white and red woolen threads protected the person from the mechanisms of black magic.
THE TRADITION:
In the morning of March 1st women used to hang out red aprons, belts, rugs or twisted threads in front of their houses as protection against illnesses and poverty. When Baba Martha sees them, she would start laughing and thus make the Sun shine bright again.
Once the owners of the Martenitsa have seen the first stork – the symbol of the spring, they must take their Martenitsa off and hang it on a blooming tree. The different areas of Bulgaria offer a different vision of that tradition – according to another one, people should leave their Martenitsas under large stones only to return nine days later and see what they would find underneath it – if they found ants, that meant the year would be rich of sheep, if they found larger bugs, then they would have more cows that year. Other people have the tradition of throwing their Martenitsas into the river, so that their lives run smoothly and they escape from all hardships of life.
In some parts of the country the first week of March is called the “Counting Days”, which are supposed to determine what the weather would be like all through that year. There is also another custom – the “Picking of a Day” custom – people are choosing a day of the month of March, and then are waiting for this day to come in order to see if it would be sunny or rainy, cold or warm, as their lives would be during the whole of the year.
Young mothers and children tie a Martenitsa around their wrists. The white thread in the Martenitsa promises long life while the red one is a means of protection against illnesses and is supposed to give health and strength, so cherished at the end of the winter season when the power of life has depleted.
The story of the Martenitsa:
There are many traditional beliefs and stories regarding the origin of the red-and-white symbols of the Martenitsas – the most popular being the following one:
More than a dozen centuries ago, the proto-Bulgarian ruler Khan Asparukh (also known as Khan Isperikh) left his home in the distant Tibet Mountains in search of new fertile land for his people to live on. He passed through many rivers and mountains, until he finally reached the lands of the Slavs, who accepted him and his people as dear guests. Slav women, wearing white outfits, would bring drinks to the tables full of food – samples of everything that grew on that blessed land. But the Khan did not enjoy it, he was sad and homesick as he missed his mother and his dear sister Kalina. He sat by the huge river running in that distant land and tears ran down hid sunburnt face, while he prayed to Gods and the Sun for some miracle to happen.
And it did happen! A swallow landed on his shoulder and the Khan shared all his sorrow with it. Then the swallow flew away, back to the lands the proto-Bulgarians came from, and with a human voice it told Kalina, the Khan’s sister, that her brother found a new land for his kingdom but he was missing her much and was sending all his best feelings…
Kalina was very happy to hear that – so she decided to send her brother a token that she had received the news. She made a small bunch of some green bush leaves, which she bound with a white woollen thread, and then made knots at the end of the thread as a greeting sign – and she sent the swallow to take that bunch back to her brother.
The swallow flew fast as lightning and very soon it landed back on the Khan’s shoulder again. But due to the long flight its wing got hurt and some blood drops dyed the white woollen thread. The Khan was so happy to see the green bunch, he understood his sister’s greeting by the knots she had made, and so he pinned the bunch on his chest. The Khan ordered his men each to put a small bunch of twisted red-and-white thread on that day each year – for health and heavenly blessing. That happened on the first day of March, and has remained a tradition ever since.
According to Bulgarian tradition, each morning on the first day of March, a fire has to be started in the backyard of each house, with plenty of smoke. Then everyone living in the house has to jump over the fire three times, facing the rising sun, to clean off any evil spirits and keep all illnesses away. The mistress of the house should take out some red clothes and fabrics and flings them onto the tree branches and onto the fence. Then she decorates the young kids and the newborn animals with Martenitsas she had prepared herself from woollen or cotton threads.
The traditional Bulgarian Martenitsas had various additional objects woven into them – coins, dry garlic cloves, blue beads, iron rings, hairs of horse’s tail, snails’ shells – therefore people always believed the Martenitsas to be special kinds of tokens supposed to keep all the evil spirits away.
According to oldest traditions, children are supposed to carry the Martenitsas on their right wrist, on their neck (as a necklace) or on their chest, while the young unmarried or the newly-wed women – on their neck or woven into their hair. Men are allowed to carry their Martenitsas over their left elbow or over their left ankle (i.e. to remain unseen!), while in some regions men are expected to put them into their left shoes, right under the heel – due to the belief that if someone saw them wearing a Martenitsa tied on their wrist, then their masculinity could be tied up too…
The old-time traditions and beliefs have been preserved all through the centuries, although today Bulgarians wear the red-and-white tokens with the belief to just please Baba Marta – so she will not make us cold. In doing so, we are expressing the hope that the warm spring will come as soon as possible.
Once we have had our Martenitsas pinned on our clothing or tied around our wrists (it is usually the right wrist we are supposed to put the Martenitsa on), we have to keep them there until we see some sign of spring – such as a crane or swallow, or a blossoming tree. Only after seeing that sign, do we remove the Martenitsas, as only then we know for sure that spring has truly arrived. After seeing a crane or swallow, or a blossoming tree, we are supposed to tie our Martenitsas on a fruit tree, and make a good wish, which is believed to always come true.
Enjoy the feast of spring with your red-and-white tokens – the wonderful Martenisas!
Честита Баба Марта! Дано са всички живи и здрави, бели и червени – а най-вече шарени и неподдаващи се на далтонизъм. Не намусени, а засмени!
Тази година на 1.3.2017 ще направя опит да не мисля за фобии / политика / икономика / раздели / расизъм / екстремизъм / трагизъм / азбест / дисертации / цени / трафик / сметки, а да поканя в съзнанието си мисли за здраве / сила / упоритост / успех / клиенти / любов / прегръдки / градини / летища / надежда / наслада / мъдрост. Този път всичко, всичко ще гледам да следвам и спазя по реда си, като даже един кратичък договор съм спретнала пред виртуални свидетели, и съм готова да го подпиша с Бабата, стига да спази и тя нейната страна от сделката (т.е. да е забързана, да ни направи живи, здрави, бели, червени, засмени, пременени, добре платени, и пр.). А именно, основните клаузи, към които обещавам да се придържам освен при чрезвичайни обстоятелства, са:
1) слагане на гривна-мартеница в полунощ (00:01) на 1-ви март, да не ме “изненада” добрата (но страдаща от mood swings и лека биполярност) баба, и да се разсърди и разфучи задето съм непочтително неподготвена и дремуцаща;
2) за двойно подсигуряване, слагане на мартеница и на ревера в ранна утрин, и обличане на детенце като мартеница с подръчни материали;
Мартеничка
3) размяна с… по-скоро, подаряване на мартеници на хора, на които за стотен път ще обяснявам какво е “мартеница” и ще разказвам легенди за страс… исках да кажа, за мартеницата;
4) педантично носене на мартеницата (т. е., поне на една от двете мартеници) до края на месец март, а не захвърляне на 2-ри март в първото изпречило се пред погледа ми чекмедже или изпускане в тоалетната / на пода на DLR-а;
5) след края на март, добросъвестно търсене на щъркел (в краен случай поради дефицит на щъркели, и пеликан / фламинго / по-едър гълъб ще свършат работа);
6) закачане на мартеницата на цъфнало дърво след (съответното) зърване на щъркела / пеликана / фламингото / гълъба;
7) молба към Баба Марта пролетта и лятото да са малко по-добри от изминалите есен и зима (крайно време е, мама му стара!)
Желанията си няма да ги казвам на глас и ще си цункам мартеницата против уроки, пу-пу!
Малко първомартенско хайку, което силно отразява чувствата ми:
*** армаган – в писмото мартенички от мама
Диана Тенева
*** на касата в ‘Tesco’ питат ме дали съм будистка
Илияна Стоянова
*** забраванка хващат последната поща мартеничките
Станка Парушева
*** глобален свят от Китай пристигат Пижо и Пенда
Людмила Христова
*** в странство търся друга мартеница сред тълпата
„Моят дом е моята крепост“ или както Джон Боулби пише, формулирайки теорията си за привързаността, всяко дете има нужда от ‘secure base’ – сигурна база: място, където да се чувства спокойно, в безопасност, себе си. А понякога, ако детето е твърде често местено, сменя средата си и има риск да развие инстинктите на „дърво без корен“, мястото може да е човек или няколко души, които се местят с него. Това са обикновено родителите (биологични или осиновители) както и техни „сателити“ (баби, дядовци, лели, вуйчовци, свако Митьо, стрина Сийка…). Всеки, който помага на детето да се чувства добре в кожата си такова, каквото е; прието, зачитано, обичано и изслушвано от някой, който обръща внимание на нуждите му.
Лежа в спалнята си и и си мисля как тя се е превърнала в моя пристан, моята „сигурна база“ (по липса на друга) и често си представям как навън бушува истинска вихрушка или настъпва края на света. Чувам вятъра, виещите лисици в парка, бръмчащите патрулни хеликоптери и сънувам снаряди, а в спалнята ми е топло, уютно и имам Super King Size Bed. Това легло е моята Фата Моргана, място за отдих, мечти, спасение, филми, учене, писане на доклади и слушане на записи от клинични сесии, възстановяване от тежък пристъп на световъртеж, но и символ на бягство от света.
В началото на 2016 г., вече добавена в хербария от минали години, колежка каза: „Спя много и се чувствам добре отпочинала, но и с нежелание да се върна към Света. Сякаш дръпвайки завивката над себе си е начин да го затворя.“
Колко пъти се изкушавах да залостя света през 2016! Слагах тапи за уши и се опитах да съм максимално далеч, емоционално дистанцирана от разиграващите се политически драми и отношението към източноевропейка в забутан град в обширните покрайнини на мегаполиса Лондон, пълен с тесногръди и неособено образовани хора, които празнуваха шумно „ Брекзит победата“. Прокрадвах се като партизанин до най-близкия магазин за запаси, снижила до шепот гласа си с акцент, без да поглеждам никого, свела тъмните си очи, скрила тъмните си коси под барета (засилваща приликата с партизанин / френски гаврош / Scottish highlander). Позната полякиня, която беше публично наплюта, беше казала: „Сега започвам донякъде да разбирам как са се чувствали евреите в Германия малко преди Кристалната нощ.“
Бягството тогава не ми помогна особено. Затова се хвърлих право в огъня на анти-брекзитските ралита… и в чашите червено вино. Също провал.
През призмата на „чашата е наполовина пълна“, приятно беше усещането на приобщаване, подкрепа, любов и топлота от страна на италианци, испанци, ирландци, кипърски гърци, а и представители на извъневропейски нации. Няма да забравя очния преглед на дъщеря ми в края на юни. Оптичката, много красива млада жена с чисто-черен хиджаб ме попита с мек глас: „Как се чувствате на място като това? Аз не бих се чувствала добре!“. Изпитах искреното й съчувствие като топла милувка, за първи път конкуриращо си с удобното пристанище на леглото ми. Все едно нямаше значение, че имахме толкова различен произход, вярвания, религия. Усетих я по-близка от огромна част от съседите ми, макар те също като мен да празнуват Коледа, а не Рамадан…
По-голямата част от населението на САЩ и познатите ми явно не споделяше това ми усещане, както стана ясно през ноември.
Симптомите за разкол, разцепване, бездна и озоваване от другата страна на всичко, което обичам, се засилиха, когато любимият ми мъж отиде да гони екзистенциални и финансови демони на друг континент (с желанието и обещанието да се върне, чието спазване не е в мои или негови ръце), и най-вече с Азбестовата дупка. Началото на злокобната Азбестова дупка в кухнята, точно под банята, беше сякаш запратена със зловещ кикот от преследващия ме Babadook в ъгъла на окото ми. След няколко теча през зимата и малък пожар, дойде поредният теч, който ме накара да не съжалявам, че не съм виждала Ниагара. „Компетентният“ в серия от все така „компетентни“ декоратор, изпратен от застрахователната компания на хазяина, „реши“ въпроса като смени душа и издълба гигантска дупка в тавана на кухнята с думите: „Сега е безопасно. Няма риск да ви падне на главите“.
С искрица блещукащо съмнение го помолих да сложи малко парче ветреещ се тъмносин брезент, та поне да не гледаме директно в дупката… После като гръм от ясно небе дойде резултата за положителната азбестова проба.
Колко точно сме вдишали? Или не сме вдишали? Какви ще са пораженията върху белите ни дробове?
Само времето ще покаже.
Засега, гледайки как строителите спорят, тъпчат пода с кални обувки и сменят стария светъл с нов и много по-тъмен таван в кухнята, искам просто да се сгуша в леглото си – моят пристан – и да сънувам палми, плаж и една по-малко тъмна 2017.
В мен се зароди една Мечта. Една такава плаха, мъничка, несмела… Но затова пък краси-и-и-ва! И перспективна. Веднага открих в нея огромен потенциал. Реших да я последвам и да открия до какви цели може да ме доведе такава Мечта. Примижах, погледнах отблизо и ахнах. Това е!!! Ще се получи просто вълшебно. Мнозина не могат и да мечтаят за това, а в моето бъдеще резултатът се вижда съвсем ясно.
Реших, че ще си отглеждам Мечтата, за да може от мъничка да се превърне в голяма, дори в грандиозна. Като начало реших да я представя на роднините си.
– Погледнете – казвам им. – Вижте каква Мечта си имам! Съвсем нова! И е толкова оригинална, толкова вдъхновяваща!
– Какви ги говориш! – разтревожиха се роднините. – Каква е тази мечта? Не е ли доста екстравагантна? Ще предизвиква завист и обсъждания.
– Прекалено е възвишена – отсече през рамо дядо и съкрати Мечтата почти наполовина.
– Не е ли твърде смела? – категорично заяви баба и защрака с ножицата, орязвайки Мечтата в краищата.
– Красива е, разбира се, но е малко вероятна – въздъхна мама и Мечтата пребледня и загуби тържествено-победоносния си вид.
– Как пък я измисли! – намръщи се татко. – Никой от рода ни не е имал такива глупави хрумвания! Не одобрявам. По дяволите такива мечти!
Каза го и сякаш замахна с брадва по Мечтата. Повали я.
Гледам своята смачкана, поругана, оплюта Мечта и ми се плаче. А беше толкова красива!
Но Целта издигна глас:
– Погледни ме! Виж колко съм велика! Почувствай колко съм желана! Моля те, не захвърляй Мечтата! Помогни ѝ отново да разцъфти! Аз наистина съм много заинтригувана някой да ме достигне и да ме превърне в реалност!
Притиснах до себе си Мечтата, изтрих сълзите ѝ, утеших я.
– Не се разстройвай, малката ми – казах ѝ. – Явно не са ни разбрали! Но ние ще се затворим в себе си и ще се стараем колкото се може по-рядко да се мяркаме пред очите на роднините. Хайде, аз ще започна да си те отглеждам и да си се грижа за теб сама!
Успокои се Мечтата, духът ѝ се повдигна, развесели се. Започнахме двете да си мислим как по-бързо да достигнем Целта. Подбрахме скоростта на движение, набелязахме междинните спирания (няма как без спирания по пътя!). Мечтата отново укрепна, разцъфтя. И тогава аз реших да се посъветвам с препатилите хора – просто така, за всеки случай. Малко ли неща могат да се случат по пътя към Целта? А те имат опит!
Опитните хора тутакси се разтревожиха и се втурнаха да ми дават купища съвети, а от всички тези съвети излизаше, че занапред ще има непрекъснати сътресения, ями и капани, просто не можеш да пресметнеш възможните рискове. Такива ми ги наприказваха, че аз се изплаших: „А дали изобщо да се захващам?“.
Гледам, и Мечтата ми се свила, спаружила се, една такава жалка и нещастна станала. Сигурно и тя се е изплашила. И взех да ѝ говоря:
– Ей, Мечта, ти какво? Не се тревожи, няма да те оставя. Какво ли не се случва с хората по пътя към Целта… Но това не значи, че и с нас ще се случи същото! И въобще, който се страхува от мечки, не ходи в гората, а който не рискува, не пие шампанско. Хайде, размърдай се и напред към Целта!
Хванахме се за ръце с Мечтата и тръгнахме напред. Пред родителите – пълна конспирация. Съветите на препатилите пък ги сложихме в отделно сандъче. Тежичко се получи – явно много опит беше натъпкан в него, но решихме, че все пак ще го носим – може и да потрябва! Вярно, скоростта осезателно намаля, но…
Вървим и си размишляваме: „Може и да е за добро този чужд опит, но по пътя ще натрупаме и собствен. Как ще мъкнем такъв товар с нас?“.
– Хайде да оставим това сандъче в някое закътано място – досети се Мечтата. – Ако нещо стане, винаги можем да си го вземем. А ако се мъкнем със скоростта на костенурка, цял живот няма да ни стигне, за да стигнем до Целта!
Ох, вярно е! Ето как Мечтата ти помага да видиш важното в живота! Зарових сандъчето под едно дърво и веднага нещата станаха къде-къде по-весели! Вървим си с Мечтата, пеем си песни с цяло гърло, летим в облаците… И хоп – спънах се. Замалко да забия нос в земята! Оглеждам се наоколо – навсякъде приятелите ми. И тези така наречени мои приятели, се оказва, че ме препъват!
– Какви ги вършите? Защо? – озадачих се аз.
– С тази твоя Мечта съвсем забрави за нас! – един през друг се развикаха приятелите. – Страниш от колектива, това не е добре! Имала си цел! Че всички имат някакви цели! Размечтала се, виждаш ли…
Разстроих се. Обидих се. И се разтревожих. В крайна сметка, кое е по-важно – Целта, която е все още предстояща, или приятелите, които са тук и сега?
– Прости ми, Мечта, но се налага временно да спрем – с разкаяние ѝ казах аз. – Съвсем забравих за приятелите си, а те искат внимание.
– Това не са претенции за внимание, Завистта ги гложди – поклати глава Мечтата. – Истинският приятел никога няма да те препъне по пътя към Мечтата. Той винаги ще те подкрепи.
Огледах се – и наистина, някои от моите „приятели“ носеха на раменете си някакво странно зверче. Такова едно вредно, злобничко животинче. Наричаха го Завист. То постоянно гризе и рови около теб, слага ти прът в колелата, препъва те. Като че ли за да не се отличаваш от общата маса, да не влияеш на тяхната самооценка със своите велики цели и възвишени мечти.
– И какво, излиза, че ако вървя по своя път, ще си остана сам-самичка? – притесних се аз.
– Опитай – посъветва ме Мечтата.
Реших да я послушам и се хвърлих напред. И какво си мислите – не всички приятели се оказаха завистници! Напротив, мнозина ми подадоха ръка, предложиха ми помощ и подкрепа. А някои ме запознаха със своите Мечти и застанаха до мен, за да вървим към своите Цели. И изведнъж се почувствах добре. Оказа се, че приятелите могат да бъдат единомишленици, а да се движиш в компания е къде по-интересно и приятно!
Но все пак, след като всеки си има своя Цел, то и посоките рано или късно се разминават. А и всеки се движи със свое темпо и с различна скорост. Така аз усвоих един добър урок – по пътя към Целта не си струва да се надяваш на никого. Ако някой е до теб – добре. Ако другите са изостанали или са те изпреварили – не е обидно. Най-важното е постоянно да подхранваш своята Мечта, тя е най-добрият ти придружител и вдъхновител!
И ето че стигнах до място, където нямаше нищо. Пътят свършваше директно в пропастта. Вече и Целта се виждаше отчетливо, струваше ми се, че е на две крачки, но вече нямаше никакъв път.
– Това какво е? Нима е провал? – ужасена попитах аз, надзъртайки в безкрайната пропаст.
– Така изглежда – съгласи се Мечтата.
– Ето го и краят на моята Мечта – прошепнах си аз, изведнъж изгубвайки целия си плам.
– Не искам да умирам. Измисли нещо! – помоли ме Мечтата.
– Не знам. Нищо не ми идва на ум – унило отговорих аз.
– Моля те…
Погледнах Мечтата си. Ех, колко красива беше! По време на нашето пътешествие тя заякна, набра сила, стана ярка и зряла. Винаги беше с мен и ме окриляше… И изведнъж ми просветна:
– Хей, Мечта! А ти имаш ли крила?
– Крила? Не знам, никога не съм се опитвала да летя. Но точно ти трябва да знаеш това. Нали съм твоята Мечта, родих се в теб.
– Значи имаш! – ликувайки възкликнах и скочих на крака. – Ти си моята крилата Мечта и никакви провали няма да ни изплашат! Никакви провали! Щом имаме крила, ще се справим с един скок!
Дори и да имаше съмнения, Мечтата не ги изрази на глас. Прегърнахме се здраво, аз стиснах очи и веднага почувствах, че краката ми се отлепят от земята. Аз летя… Първо ми стана страшно, а после ме обхвана възторг. Аз летя! Досега вървях към своята Цел, падах, изправях се, а сега летя… За мен няма прегради! Тогава отворих очи.
От тук, като от птичи поглед, всичко изглеждаше малко и незначително. В това число и страховете. В небесата аз разбрах нещо много важно. Пречките по пътя към Целта не са непременно врагове, дори най-често не са врагове. Те просто изпитват твърдостта ни и верността ни към Мечтата.
Ако се предадем, ако отстъпим – това си е наше решение. Значи не сме го искали силно. Но ако сме устояли, ако не сме се поддали на оправдания, страхове и препятствия, значи Мечтата ни е силна и жизнеспособна. И непременно ще ни помогне да достигнем Целта си. Тогава и провалите не са страшни, защото истинската Мечта винаги има криле.
Така и не забелязах как пропастта остана зад нас, а пред мен се оказа Целта. Отблизо тя изглеждаше още по-смислена, още по-прекрасна. Изпълних се и с радост, и с гордост, и с възхищение. И странно – тя вече не беше така желана. Всъщност какво да желаеш, ако вече си достигнал Целта?
– Е, направихме го – съобщих аз. – Ето я и нея, Целта!
Мечтата мълчеше. Обърнах се и замръзнах. Нея вече я нямаше. Беше изпълнила своята роля и беше изчезнала.
– И сега какво? – объркано попитах аз.
– Почини си. Порадвай се. Направи си изводи. Оцени опита – посъветва ме Целта. – Наслади се с пълна душа на това, че успя да ме постигнеш! Повярвай, това съвсем не се удава на всеки.
– А после?
– Ох, колко си нетърпелива! – изсумтя Целта. – Но щом това толкова силно те вълнува, добре… Позволи ми да те запозная с някого.
Целта се отдръпна и пусна пред себе си някакво същество. Дребничко такова, плахо, несмело… С шарени дрешки и с чудна усмивка. Протегна ми ръка и ми се усмихна широко. Аз също се усмихнах:
– Здравей, моя нова Мечта!
Откъс от “ЗЛАТНИЯТ ГРАД. ПРИКАЗКИ ОТ ВЕЛИКИЯ ПРЕХОД. ЗА СЪДБАТА, ДУШАТА И ИЗБОРА”: Ирина Сьомина-Елфика
There is an old Hasidic story of a rabbi who had a conversation with the Lord about Heaven and Hell. “I will show you Hell,” said the Lord, and led the rabbi into a room containing a group of famished, desperate people sitting around a large, circular table. In the center of the table rested an enormous pot of stew, more than enough for everyone. The smell of the stew was delicious and made the rabbi’s mouth water. Yet no one ate. Each diner at the table held a very long-handled spoon—long enough to reach the pot and scoop up a spoonful of stew, but too long to get the food into one’s mouth. The rabbi saw that their suffering was indeed terrible and bowed his head in compassion. “Now I will show you Heaven,” said the Lord, and they entered another room, identical to the first—same large, round table, same enormous pot of stew, same long-handled spoons. Yet there was gaiety in the air; everyone appeared well nourished, plump, and exuberant. The rabbi could not understand and looked to the Lord. “It is simple,” said the Lord, “but it requires a certain skill. You see, the people in this room have learned to feed each other!”
Прибирам се, значи, от библиотеката днес. Бодра след освежаващия тричасов нощен сън и осемчасова работа над доклад за пациент с параноидно-шизоидна презентация, вървя полекичка и мъдрувам върху смисъла на живота, колко е студено и ветровито в Англия и как не ми се ще да съм в метрото точно в момент, когато потенциално решат да го взривяват, че много се палят едни човекоподобни човекомразци с черни маски при мисълта да палнат някой и друг вагон или Лондонска гара. Пък как ще гърми като фойерверк DLR-а по онези издигнати релси на Canary Wharf, представям си как при самата мисъл и образ се наливат със слюнка устата на всеки нелишен от амбиция за проява ислямски фундаменталист-екстремист.
Сърце не ми дава да споделям притесненията си, че да тревожа и колегите. Събрани сме от всички краища на света – кой черен, кой бял, кой шарен, кой на петна, и някакви си платени от западни и източни политици промити мозъци ще всяват с кръвожадието си недоверие и ненавист помежду ни…
Как да е. Това е друга тема, чудесно отразена между другото в новия анимационен филм „Зоотопия“ на „Дисни“ (няма по-добър начин да се представят на детското съзнание идеите за толерантност и противопоставяне на стереотипите от това да се проследи процеса на сприятеляване на бойно, идеалистично зайче-вегетарианче и обезверен, циничен хищник-лисунгер с твърде осезаема и неособено подходяща за детски филм сексуална химия). Нейсе, по-добре да си мисля как туй английско време еша си няма и как ми се вие свят. Дали от преумора или от друго?
Наближавам къщата, която наемаме от три години и дето що запалимо имаше се запали и що можеше да протечЕ – протЕче, и що да видя – мъдри се пред бялата неспретната къщурка ярък и нахакан знак, „Продава се“.
Ама какви продажби, какви пет лири? Студени тръпки ме разтърсват. Раницата, която се мъдри на гърба ми със среден обем две антилопи и малък азиатски слон, изведнъж ми натежава тройно и съвсем ми прималява. Представям си, че идат вече хора да ни молят за оглед и да питат кога ще се изнасяме. Наистина ли ще трябва да се изнасяме…? Сега…?!? Веднага…?!? Не че отдавна не си мечтая за това, но така внезапно и без предизвестие да ни я тупнат тази табела, като кончината на сладката бабка от номер 34…
Възможно ли е пък дотолкова да съм се вглъбила в собствените си екзистенциални проблеми, че да съм пропуснала някое ключово съобщение от хазяина или от агенцията? Отключвам и веднага звъня на агентката.
Алоууу, абе един знак ей-тук пред номер 30 сте сложили, да не би да има някаква грешка? Да ми кажете моля, какво значи това „Продава се“??
… Не знам нищо, ще ви дам номера на мениджъра на собствеността.
(с дълбоко неразбиране) Ъъъъ, хазяина ли имате предвид?
Не, не…. МЕНИДЖЪРА НА СОБСТВЕНОСТТА! Мис Сара Пембълстоун! (следва дълго диктуване на телефонен номер).
Затварям и набирам новия номер.
Алоууу, мениджъра на собствеността на номер 30 Брейбрук ли е? Ще ме прощавате, ама ей сега се връщам и ме чака огромен знак, „Продава се“. Моля да ми обясните какво значи и що така?
(изненадано) за първи път чувам, моля, задръжте така. Сега ще проверя в системата.
(чакам задъхано)
…. Не, няма нищо такова! Моля, проверете дали не се отнася за съседите ви.
Благодаря!
След дълго чукане на вратата на съседите (представители на смесен брак между жителка на Ямайка и шотландец с увлеченост по билкарството – оособено една билка с остри листа и много специфична остра миризма), осъзнавам, че няма никой вкъщи и най-накрая ми хрумва да се обадя на телефонния номер, изписан на самия знак. Отговаря ми глас с дразнещ, разкрачващ гласните и изяждащ съгласните, простоват есекски акцент, но жената е доста любезна.
Оооо! – пропъшква тя – от номер трейсе ли казАхте, че са обаждате? Епа той знака ваобще не са отнася за имота, де го обитавате! За номер трейсе и четере е! Контрактора, дет гой сложил, требе да сай объркал! Сажалявам! Ще го прата да го измести… теа дни! (“на марта у сряда”, добавям мислено)
Въздъхвам облекчена, после ми просветва, че номер 34 беше къщата на сладката бабка, която се спомина съвсем наскоро. Вчера – погребение, днес – продажба! Само дето, изхилвам се леко истерично и ненавременно, как ще го продадат те въпросния имот, като знака е пред нас? Ха говорете ми сега за знаци от Съдбата, де! Как да го тълкувам това – по Юнговски или по Яломовски? Знак, че е време да се изнесем ли, или че скоро ще се гътне някой (пепел ми на езика)? Или да възприема по-директен подход, просто заключавайки, че конктракторът я е с коефициент на интелигентност под 60, я е с дислексия/дискалкулия, та не е могъл да различи огромните обозначения на къщите (30 и 34)? Или просто така се е нафиркал и махмурлия е блял, та се е объркал „само“ с някакви си четири къщи?
The power of narrative has nothing to do with what is considered ‘statistical power’ in quantitative studies. Having been in this field for quite some time, I wanted to do something radical, something different – to look behind the numbers into my participants’ life stories.
Narrative inquiry is as open and ‘equally-footed’ as they come. No other research method, to the best of my knowledge, minimises to such an extent the power imbalance between the researcher and those, being ‘researched’. In ‘researching’ them, I share my observations, reflections, the impact their story has on my own. I wouldn’t dream to call my participants ‘subjects’. They are active co-researchers and collaborators in the story we write together. Our process is co-created; just like in the therapy room. Erroneously, I used to think that therapy was about analysis, unaware that interpretation is only one (not even the most significant) part of it. No longer believing in the classical ‘one-sided’ approach to therapy, I now realise that as each person is born in a relationship (a symbiotic one at that) and then struggles through separation and individuation, most of his or her problems arise in relationships – it is only logical to expect that they would be solved (or better understood) through being in a therapeutic ‘relationship’. Working relationally, I asked myself what would be the point not to research relationally? In conducting a narrative inquiry, I endeavour to be as transparent as possible; even more so than in my role as a therapist, where professional boundaries (not to mention clinical consideration) often prevent me from self-disclosure.
While quantitative studies rely on numbers and large samples to yield statistically significant results, qualitative studies rely on depth and richness of data. Narrative in particular is all about the uniqueness and hearing the ‘untold story’ of each person involved. Yet, the analysis is even more complex than that of quantitative studies.
How come I decided to use this method, or rather, embraced the idea, suggested by my research module leader? There is a distant memory in which I woke up from a dream in Bulgaria. I turned my head excitedly to my (then) sleepy boyfriend, and said: ‘I had this dream in which I was in this old, ancient-looking building in England and I was going to change the law… the law for women… I was going to give them a voice!’.
You see, this was, in itself, an extraordinary dream which I had nearly 13 years ago when I hadn’t even set my foot in England. Thirteen years later, this dream finally makes sense. Right now, what I am researching and learning how to do is how to interview women who struggle with their self-esteem due to body image concerns, social and cultural constructs of what is considered ‘beautiful’. This is what I want to write about, having resided in cold, windy England for nearly 6 years. It is related entirely to women’s life experiences of body image dissatisfaction, listening to and writing about their untold stories.
I guess, this is where my dream and the feminist perspective took me. Oh girl, is this method hard, though! I have no idea how to ensure high quality, do coding and even finalise my research proposal, but this evening as I was reading a few articles by Carolyn Ellis and Arthur Bochner, what ‘stayed’ with me was not Carolyn’s impressive background as a sociologist and qualitative researcher, but her own story of her grief, following her younger brother’s sudden death. She was not just this famous (semi-anonymous) female researcher, but a human being with her memories, ambitions, quirkiness, struggles and love for her brother who disappeared from her life so suddenly, so abruptly…
Seeing the human being behind the theory is what this is all about – at least for me. That’s all I am interested in and it requires zero effort to memorise on my part. When a client refuses to be recorded (which happens rarely), I never struggle to memorise his or her story – because this is what I am in for. Everything else is a technicality. All distractions and noises disappear when I am fully immersed in the here-and-now of the therapeutic encounter. Something similar transpires with stories. I need to check whether 265 or 268 women took part in Runfola’s study, using body esteem questionnaires, but I do remember that Carolyn Ellis’ brother died, aged 29, on Air Florida flight 90, and that Carolyn threw away the lovely Mexican meal she had prepared, awaiting his arrival.
This is what we, psychologists, may call a ‘significant event’, a ‘trigger’, a ‘precipitating factor’. In ‘human’ language, it is our desires, losses, grievances, longings, emotions that make us human. They are all part of our story which a skilled story-teller could turn into a narrative.
“Някои хора разправят за мен, че съм ужасен човек. Но това не е така – аз имам сърце на мил, чувствителен юноша. Пазя го в един буркан със спирт на бюрото си.”
Стивън Кинг
Чудовищата милостиво не осъзнават собствената си чудовищност. Нарича се “механизъм на самозащита”.
Но за тях е важно да се оглеждат в очите на другите. Оставени сами, в стая с огледало, те рискуват да се изправят срещу себе си (нещо, което грижливо избягват), и най-накрая да видят отражението на собствената си, начупена и осакатена душа. Това би развалило илюзията. Това би ги убило. Те не искат да се “лекуват”, защото процеса на възвръщане на собствената съвест и на чувството за вина е прекалено болезнен. Предпочитат да отрекат болката си, да я подтиснат толкова дълбоко, че да остане в несъзнателното. Тогава стават “избирателно глухи” за виковете на жертвите, които разкъсват, за да нахранят егото, което ги контролира: по начина, по който дрогата контролира наркомана. В 99% от времето те успяват. Но в онзи един, толкова незабележим, почти пренебрежим процент, когато зърват частици от истинската си същност, болката е последното доказателство, че са още живи.
Уви… твърде късно. С един процент душа се живее, но за тях вратата на един огромен спектър чувства, на цял, богат душевен свят, в който има разнообразие, безрезервно доверие, истинска любов, себепознание, съчувствие и желание да се жертваш не за да изглеждаш “герой”, а защото те топли доверието в нечии чужди очи и не искаш светлината в тях да изгасне… тази врата в тъжния им, мизерен свят на привидни удоволствия и мними успехи ще си остане завинаги затворена. Те понякога се чувстват почти стъпили “на прага”, но не могат да го преминат. Динамиката, развитието на личността, непрекъснатото – не външно, а вътрешно – движение, за тях е отречено. Те са като замръзнало отражение върху водна повърхност и обикновено – подобно на самовлюбения Нарцис – накрая се давят в езерото на собствената си изкуствено създадена персона. Пълни с живот отвън, но кухи и статични отвътре, неспособни да се променят. Не може да се помогне на някой, който не го иска или не осъзнава, че има нужда от помощ.
This morning – cup of coffee in hand – I slowly open my laptop. Trying to be disciplined and write my process report while my daughter is having breakfast downstairs.
While I was studying English at school, I remember vividly this idiomatic expression: ‘It’s raining cats and dogs‘. Meaning? It’s pouring. When I moved to the UK with my family, as it turns out, I realised that very few people here use this expression or have even heard of it…. But today I am tempted to use it. It is not simply ‘raining cats and dogs‘. Weather’s a bitch. But what chills me to the bone when I look at my computer screen is not the weather forecast, the cold rain and the fog… It’s the news. From Paris. I rub my eyes wearily and read the title again: “At least 120 dead in Paris attacks, 99 critically injured“. What? Is this really happening? And so soon after 224 innocent people (including toddlers) lost their lives in Metrojet Flight 9268 crash? My first thought then is: ‘London is next’. My second thought is: ‘If I get killed on the train or the DLR, who’s going to pick up my daughter from school? Who’s going to make her supper? Who’s going to tell her that Mummy is not coming back?’.
Yeah. These are my first, automatic thoughts. That’s my gut reaction. My primitive, physiological response is to want to throw up. And it doesn’t matter how open-minded, tolerant, accepting I am. I think I have truly managed to get rid of my prejudice, no longer stereotyping people, based on their colour, religion, ethnicity and sexual identity. But the big question is: ‘HAVE THEY STOPPED STEREOTYPING ME?’ If bloodthirsty, fanatic, angry and powerful men (or women) would not think twice before torturing, maiming and killing those you hold dear to ‘defend’ their ’cause’, how do you respond with tolerance? How do you manage not to recoil in fear every time a ‘suspiciously looking’ someone sits next to you on the tube? This is what I want to know. Yes, I believe in Kant’s notion that the world is open to interpretation and there is ‘no single, objective truth’ but multiple perspectives. Many layers. Different angles. I like the diversity. But it takes two to tango, eh? It takes TWO TO TANGO. How do you have a dialogue and explore your differences, maintaining an open, non-defensive stance, when the person in front of you hides their face and points their weapon to your chest? How do you have a dialogue with bullets?
This is what I want to know. This is what I find hard. This is what makes me want to disappear, to fly away – to another planet. Preferably, not inhabited by human beings. Because some of them have the capacity to become bloodthirsty and completely lose any shreds of humanity, turning into killing machines.
Today my faith and basic trust in the world is non-existent. I love the deep person-to-person contact. I love its intensity, empathy, ‘realness’. But bullets have no place in that human-to-human realm. They do not distinguish between guilty and innocent, they destroy humanity. And they are everywhere. Fanaticism and greed are, I think, the opposite of faith, courage and true bravery.
No, weather’s not the bitch today. People who brainwash others with their monstrous ideas and toxic propaganda are the rabid dogs. People who allow to be brainwashed and willingly go and massacre strangers to seek revenge or prove a point, are not humans. And when a rabid dog attacks you, unfortunately the only solution is a bullet in the head. But then when does is stop? And how…? Rabies virus spreads… This applies to world leaders and politicians as well. I am far from assuming that the attackers are solely to blame. The hypocrisy, double standards and cowardice of some Western leaders are not much better. But then I ask, if this is the problem, why not go to Downing street and attack the politicians? Why sneak into a concert, a cinema, a stadium or a coffee-shop and slaughter hundreds of innocent people there, including Muslims, when all they want to do is have fun, communicate with each other, CO-EXIST???
That’s right. Because with some people, with death-lovers and difference-haters, we do not see eye to eye. CO-existence is not a word that EXISTS in their vocabulary. It has to be their way, or NO WAY AT ALL.
Many people argue that the world should react with the same indignation when similar things happen in Syria, Afghanistan or Palestine. Of course, it hurts. I have lovely friends, Christian, Muslim, Jewish and Buddhist. True, many of them condemn what is happening. But many do not. Many find it acceptable or can’t be bothered. Unfortunately, the mentality of many is such, that they are reluctant to see a different point of view; to criticise their ‘martyrs’; get rid of the rabies virus, spreading among their own people… Decent, kind people, open to a CIVILISED discussion and ARGUMENT live everywhere. But what makes me so scared and angry is that bullets seem to be more powerful. Sometimes, these kind people are simply too frightened to turn against ‘their own kind’ and who wouldn’t be? Yet, they need to open their eyes for the evil amongst their communities. They need to respond in a more critical, more decisive fashion. Because until we can have a DIALOGUE where both parties are OPEN to see alternative perspectives and ‘do their share’, until BOTH parties can accept each other’s differences (be it spiritual or secular), I can’t find it as easy to sympathise with those who would have no problem seeing me dead because I do not share their views or their ‘martyrs’ views.
Живея в малка като кутия за обувки стая в родния град на Джон Ленън – днес много повече известен с престъпността си. Преди месец се изместих в нея, за да избягам от английско-чешката мафия. И трафик на хора…
Започнах да си мисля, че няма нужда да пиша за измислени, леко абсурдни приключения – вместо това, просто живея в тях… И не ми остава време да ги описвам. Докато не ми хрумна, че може други да пострадат. Аз съм като разбойническата дъщеря в “Ледената кралица” на Андерсен – или като черна котка, която живее деветия си живот и не пада на гърба си…Чудя се кога ли късметът ще ми изневери.
Представете си следния сценарий: започнах работа в Ливърпул преди близо половин година. Намерих си страхотна квартира за “скромната” сума от 420 лири на месец – за това пък, със собствена баня! Оказа се, че симпатичната чехкиня Мария с 4 деца и мъж като гардероб (Павел), с която подписах договор като нейн наемател, си има агенция-“фантом” за намиране на работа на наивни – и незнаещи английски – отчаяни от кризата нейни сънародници, които подмамва с лъстиви обещания, посреща на летището, взема им парите, настанява ги, а когато изминат две седмици (през които ги е лъгала, че ще им намери работа), ги изгонва на улицата – ако откажат да си тръгнат… е, ами мъжа й познава доста “лоши” хора в Ливърпул. В един момент се появи снажен и подозрителен тип на име Питър Спенсър, с мазен глас и акцент от подмолния свят на Ливърпулските дълбоки ями. Той настоя, че Мария му дължи много пари (около 200 000 лири стерлинги), но не иска да вика полицията. Аз – и бедните ми съквартиранти-чехи – трябва да му помогнем. Защото… и той познавал “други лоши хора” в Ливърпул. Някъде по това време аз си спомних, че мога да стрелям… и реших да си купя пистолет, който да ме топли в дългите, зимни ливърпулски нощи. Мразя насилието, но… вярвам в самозащитата. Късогледа съм – но ела, та гледай, като сложа очилата. Имам опасно точен мерник. От пет мишени три уцелвам в средата.
Е… до купуването на пистолет не се стигна. Спаси ме най-вече това, че работя в университета в същия този град и че новата ми хазяйка е: 1. приятелка на колежката ми; 2. адвокат; 3. ирландка. Три качества, които я превърнаха в така необходимия ми железен “юмрук”, докато изнасях багажа си. В крайна сметка, не се наложи да убивам или кастрирам Питър…
I hate the way your blue eyes read me, And how you hold your new iPhone. I hate the way you never need me To save the world – all on your own.
But I prefer your coldness better – It scares me, when you’re concerned. I hate it, when you deeply stare Into my eyes – I feel unnerved.
I hate it how – when you are near me – The room and all in it seems blurred. I hate your absence, comfort-stealing I hate it, when you laugh with Her.
I hate your silky voice, your silence, Your questioning, your secret glance. I hate your confidence, your science, Vulnerability and strength.
I hate the sceptic way your full lips Would curl – in wonder, or conceit? I hate your bike, your cough, your chewing, But it’s most hateful when you leave…
@@@
Моята собствена версия на “10 неща, които мразя у теб“ (Забележка: Това не е стихотворението, което четат във филма) Авторски права: Деница Р.-Петрова
Очите сини мразя много – разчитат в мен нюанс и тон. Светът с теб да спася не мога, но мразя твоя нов “ай-фоун”.
Бих предпочела да си хладен: страхувам се от нежността. От твоя поглед безпощаден, пронизващ чак до същността.
Как силно мразя близостта ти! Превръща всичко във мъгла… И липсата ти мразя страстно, когато с теб се смee Тя.
Гласът копринен ненавиждам, Но да мълчиш пък е кошмар. Смес от чувствителност и сила
теб правят учен, мен – бунтар.
В гримаса плътните ти устни скептично свиват се – дали с това почуда изразяваш или презрителен си ти?
Велосипеда сгънат мразя! Как кашляш, дъвчеш; как вървиш. Но мисля, най ми е омразно когато си отиваш ти…
Пък онази страст, с която сядах с книга в ръка, или с която аз самата пишех в дневника си преди повече от десетилетие (може би две) просто се изпари. Изчезна. Беше като желание да забиеш зъби в препечена филийка, току-що извадена от тостера. Мирисът на хляб, смесен с примамливия аромат и вкус на краве масло. Уханието на утрото. Пиперът, който баба печеше на терасата. Големият, черен котел на село, в който прабаба ми вареше лютеницата и я бъркаше бавно, уханна, кипнала и гъста, с голямата дървена лъжица. Не можех да устоя и, както грубо и директно се изцепваше братовчед ми, „лигите ми течаха“.
Помня тези дни, в които сядах с малката си тетрадка в скута, протегнала голите си, загорели крака със странно чувствен белег от клонките на лозата, които ме бяха одраскали дълбоко, докато се опитвах да поливам цветята. Бях непохватна като жребче и също толкова жадна за живот, за аромати, за писане, за храна, за мечти. Неповторимо беше усещането да разлистя страниците на дневника си, да ги държа и търкам леко между пръстите си. Още се долавя лекия аромат на цвета от игликите и теменужките, които изсуших между страниците. Този дневник беше колкото дневник, толкова и хербарий. Предимно на спомени. На отминали безгрижно, разкошно пропиляни дни, пълни със слънце, с жужене на пчели, с игри на дама и мечти на въжената люлка, опъната от прадядо ми на ябълката.
Нямах търпение да свърши срока и нашите да ме „командироват“ на село. Ароматът на „собата“ (селската стая). Розовите, едри, неправилни на вид домати, от които заискряваше скреж, когато баба ги разрежеше. Дългите часове, които прекарвах с книга в ръка под лъчите на слънцето в градината. Четях жадно. Поглъщах художествената литература като хляб с масло, сирене и селски домати. Библиотеката беше добре снабдена с отдавна недокосвани класики. Оскар Уайлд. Майн Рид. Томас Харди. Джон Стайнбек. Пърл Бък. Франсис Ходжсън Бърнет. Колийн Маккълоу. Марк Твен. Ъруин Шоу. Харпър Лий.
Книгите ме опияняваха. Прескачах от края до началото и обратно. Обичах да ги чета без особен ред и по няколко наведнъж, забавлявайки се да смесвам герои и да следя паралелно няколко различни сюжета. На няколко пъти стриктно си бях поставяла правила – режим, по който да чета една книга бавно и задълбочено, и да си вадя цитати и пиша бележки. Оказваше се, че това отнемаше от удоволствието. Уморяваше ме. Моят стил на четене беше хаотичен, от главата за краката. Или, с други думи, обичах да го правя, когато ми скимнеше. Едва тогава се отдавах на книгата. Потапях се изцяло на действието и то ме понасяше като река.
Нощната красавица разтваряше фунийките си вечер, акомпанирана от песента на щурците. Седях с прабаба и прадядо „пред къщи“ и гледах как бавно изчезват последните слънчеви лъчи. Поредният съвършен ден си отиваше.
Когато бях по-малка, се случваше да има и динамични дни, изпълнени с игри, бягане, плашене с духове в къщата на Евичка, която идваше от София да посети баба си за седмица-две. Лежахме на тревата и четяхме на глас „Чичо Томовата колиба“, а после треперехме от страх, че Сали ще изникне от мазата като дух и ще ни подгони из леко подивялата, огромна градина. После идваше Ганка и Евичка спираше да ми обръща внимание. Отивах си с леко бодване в сърцето. Връщах се в моя „рай“ на книгите и много стари броеве „Наш дом“ и „Жената днес“. „Недей, дете, опикали са ги мишките, да опустеят дано, пущините…“, тихо кълнеше прабаба ми. Не я слушах. Изчитах списанията от кора до кора. Беше ми интересно да си представям как майка ми ги е чела, когато е била на моята възраст. А може би по-малка. Когато са били нови, с лъскави корици, а не с избледнели цветове и подозрително набъбнали от… влага?
Майка ми. Тя беше далечна планета. Може би Сатурн. Планета-майка. Внушителна, красива, непозната. Леко плашеща. А баща ми не беше изобщо част от галактиката ми. Радарите на нашите светове рядко се засичаха; за мен, колкото по-бързо отминеше мимолетният контакт, толкова по-добре. Моята орбита го дразнеше. Заниманията и интересите ми му се струваха колкото вятърничави, толкова и непонятни. Само с три думи се изчерпваше отношението му: не го интересувах. Имаше други занимания, работа, колеги, лов, компании, дружинки за разпявка и разпивка. Мама беше като бяла, златна Сатуриянка. Траекториите ни се пресичаха по-често, но тя принадлежеше на Болницата. Не можех да я задържа, да я имам, да я обичам…
Но прабаба, прадядо, а често и баба, бяха неизменно там. Топли светулки в самотното ми свито сърце. На село, то пукваше като цвят, а после узряваше като сочна праскова. Желанието ми, стръвта ми за живот и дейност, кипваше.
А години по-късно, този свят съществува единствено в спомените ми. Светулките отдавна ги няма. Изгоряха… На хиляди километри разстояние, се чудя къде изчезна страстта ми към живота, мечтите ми, приключенията. Пиша доклад на компютър, чийто стерилен екран отдавна е изсмукал и убил онова неподправено удоволствие от селските утрини, в които захапвах круша и сядах под асмата. Дали някъде го пазят клетките ми?
Единственото място, където наистина някога съм се чувствала обичана и в пълна хармония със себе си и със света, освен може би, Йерусалим.
Thank you, Chelsea, for this post. I wish there were someone to tell me just that when I was in my twenties. I no longer laugh as loud and I am way more quieter now which I deeply regret. The social constructs and expectations have undoubtedly shaped me and deprived me of my loud laughter but not – I hope – my wit and sarcasm…
“…Among the qualities which are almost universally considered feminine, a certain amount of poised restraint and delicate softness is usually up there with “pretty” and “smells good.” Women are these gentle flowers, these perfect little pillows of silk and decorative beading which exist to cushion life, to make it more soft and pleasant and nice to look at. A woman, beyond not just talking back, is expected to be a good sounding board for the humor of others — particularly men. We are there to coyly laugh at a man’s jokes, reminding him that he is funny and smart and desirable, rarely making a comeback of our own. And we can tend to overlook these stereotypes as anachronistic views of what a man and woman were expected to be back in the days when a real-life Don Draper was spreading his misogynistic seed all over lower Manhattan without a care in the world. We can sometimes believe that this point of view has all but disappeared, replaced by a new, more complex love for a woman who is able to speak her mind — and does so without waiting for permission. But one need only be said loud girl just once, feel the sting of someone telling you that it is “ugly” or “unattractive” or “manly” for a woman to curse, or make jokes, or laugh the loudest, to know that this sentiment still exists deep beneath our skin.
One could make the argument that we have begun to turn our affectionate sights towards a woman who is intellectually nimble, who makes jokes and keeps up with the boys in a way that challenges them. But even a cursory analysis of the Manic Pixie Dream Girl trope reveals her to be acerbic only in a non-threatening, sweet way. She challenges you, but only the way a pillow fight might injure you. She remains soft, warm, filled with girlish interests and hyper-feminine clothing which serve to balance out her more sardonic humor or biting wit. And, as if it were even a question, she is stunningly beautiful and thin.
But for normal girls, girls who just happen to be loud and like bathroom humor and cursing and don’t see any of this as particularly incongruous with the concept of being a desirable woman, it can often feel as though, in order to find love or acceptance, part of you will have to be muted — or at least strongly dulled. No one, it seems, would accept someone who is constantly running at 100 percent, who curses a blue streak or doesn’t take shit or puts their foot down. Who could possibly accept that sense of humor is something to be shared in a couple, not dominated by one party to which the other one is constantly playing the charmed and placated audience? On more than one occasion, I have been told directly that I am “too loud,” “too much,” “too manly.”
What does that even mean, “manly”? Is a sense of humor or the ability to speak up in a conversation a quality we’re really consecrating entirely to the XY chromosome? Does uttering a curse word suddenly take a tally mark from the “woman” column and mark it with jagged urgency in the “man” one? Is there a fixed amount of bold or talkative you can be before you become ugly — and let’s be honest, is it directly proportional to how physically attractive you are? (I’m sure people are much more likely to tolerate a foul mouth or loud laugh coming from a woman who looks like a supermodel.) What a sad little box to put ourselves in as humans, this idea that we can only share a certain amount of our personalities before we become, by default, undesirable. It seems that everyone misses out in this equation, that even if two people genuinely love the other for who they are, there will always be a sense of paranoia that, on the greater societal level, they are not doing something “right.” They are too loud, too frank, too much of a presence in the relationship.
Of course, with time, I discovered that there are people who enjoy women who speak their mind and make their presence known. They think cursing is funny (and even rather nimble when used properly), they enjoy laughing at jokes as much as telling them, and they are not threatened by a female presence who doesn’t just fade into the background to make for lovely, decorative wallpaper. But it is something one has to remind oneself of every day, something that is far from reinforced by the media and society around us. For every person that loves you when you are at 100 percent, there will be two who tell you you shouldn’t talk so loud or say that word. They will tell you it is “unladylike” and expect that it will turn off some invisible switch in your brain that leads you to be so… you.
I only wish that in the movies that pretend to give us a “different” girl or a “loud” girl, that she could really be just that. I don’t need some dumbed-down facsimile of someone who speaks her mind. I don’t need a woman in a little girl’s dress who occasionally says the word “shit” and giggles coyly about it for ten minutes. I want the full brilliance of a woman’s intelligence, her wit, her loud voice and booming laugh and commanding presence. I want more broads, more women who put themselves out there in every shade they come in, who are not muted or shamed into a quiet complacency by the glare of a disapproving romantic prospect. And I want everyone to be able to say they love these women without fear of judgment, because laughing is laughing, and who cares if that trucker humor came from a beautiful woman’s mouth?…”
Забравям, че има хора, които не могат да понасят чужди истини.
Забравям, че има хора, на които им е нужно да се вземат много насериозно.
Забравям, че радостта от току-що усвоеното умение да изказвам мнението си свободно, не е приложимо пред по-голямата част от хората. Те не искат някой, който да подлага тяхната безусловна истина под съмнение. Искат някой, който да се съгласи. Точка. За тези хора, дори най-леко изразеното съмнение е обида. Те не са в състояние да се смеят сами на себе си.
Но това е риск, който ще се помъча да поема.
Когато свалиш нечий кумир за секунда от пиедестала и отбележиш, че по ходилата му има прах, а носът му е леко крив, ударната вълна от гневната реакция може да те учуди и дори нарани. В такива моменти е важно да си спомниш, че не всеки е в състояние да види въпросния кумир под различен ъгъл…
И това е нещото, което загубих, когато реших да тръгна да опознавам човешката – и собствената си – природа.
Загубих способността да виждам кумира само и единствено в целия му блясък.
Загубих способността да се хвърлям смело с главата надолу, да аплодирам безкритично.
А може би има чар и в това… Но цената да опазиш чара на подобно съществуване е прекалено висока – за мен, това значи да съм едноизмерна. Най-страшното нещо, което може да сполети не тялото, не сърцето, а душата и ума ми, е: да бъда 100 процента убедена в собствената си правота. Била съм такава. Правила съм го. Сега дори тази правота поставям под съмнение.
Имай мнение – позволи и на другите да имат такова. Нека е различно. Нека е шарено.
Светът е многоизмерен.
Но няма да се харесаш на всички, а интересното е, че най-много няма да се харесаш на онези, които крещят до пресипване „Толерантност!“. Те са именно онези, които не търпят чужди истини и мнение, различно от тяхното.
Трудно е понякога да приема това; да приема, че не е моя работа да променям вижданията им. Не е.
Но не обичам завряния назидателно в лицето ми пръст. Издигнатият безпрекословно лозунг. Гръмкият патос.
Не го приемам. Имам право да мисля по-иначе.
Това е всичко, което се мъча да правя, всъщност – да мисля по-иначе.
Иронията е, че и аз съм размахвала назидателно пръст понякога.
Дали го правя още? А може би по-точния въпрос е, ако го правя, в състояние ли съм след това да се смея сама на себе си? Иска ми се да запазя многоизмерността на всяка цена. Не бих я заменила вече за кумир с прашни или излъскани ходила, с прав или крив нос… Все тая. Многоизмерността е онази, през чиято призма мога да го видя и с прав, и с крив нос – всякакъв. Не черно-бял. Многоцветен.
Как да знам, че “да слушаш между редовете” ще изисква толкова много усилия? Как да знам, че свръх-вглеждането може да се окаже вбесяващо и трудно поносимо за мнозина? Нали аз го търпя… Нещо повече от това. Въпреки първоначалното недоверие, се научих да го харесвам. Наистина, наистина го харесвам.
И защо, тогава, са толкова малко хората, които също го харесват?
И друго не знаех – колко са скъпоценни миговете с именно такива хора, които могат да гледат през подобна многоизмерна призма, които могат да видят различни пластове – черното, бялото и останалите цветове в цялото им великолепие. Хората, които ме разплакват, ядосват и разсмиват истерично в рамките на половин час. Несериозните хора… на които винаги мога да разчитам. Несериозните хора, които ми казват директно мнението си, пред които мога да плача некрасиво и да се тръшкам и давя в хлиповете си; несериозните хора, които ще се смеят с мен, но никога няма да ми се присмеят. Несериозните хора, които са винаги там, когато имам нужда от тях. И без значение дали аз гледам света през призма, а те – през цилиндър.
Несериозните хора, с които всяка прашинка придобива смисъл и своя индивидуалност.
Copyright: The author (Denitsa Petrova). Not to be reproduced, distributed, published online/in print or exploited in any way, without written permission.
~~~
“I saw my whole life as if I’d already lived it… Always the same narrow people, the same mindless chatter. I felt like I was standing at a great precipice, with no one to pull me back, no one who cared… or even noticed.”
(‘Titanic’, 1997)
‘Everyone’s Taking Control Of Me Seems That The World’s Got A Role For Me I’m So Confused Will You Show To Me You’ll Be There For Me And Care Enough To Bear Me?’ (Michael Jackson, ‘Will you be there?’)
~~~
I was reading my reflective journal from the time when I was starting my own personal therapy, as part of my training to be a therapist. I wrote the entries below more than 2 years ago, shortly after my first four therapy sessions. Now, I have accrued more than 200 clinical hours. Things are different now… I find the entries below deeply amusing and incredibly touching, showing the “new” client’s confusion, initial resistance and reluctance to feel exposed and scrutinised, which many may find overwhelming in the beginning. Things change, though. Oh, how much they change…
Back in time: October, 2012
1. Intro
I see the White door with the little ‘C’ on the door bell. I wait impatiently until it’s 1.45 PM, looking at the small screen of my phone, counting the seconds, constantly checking my Facebook page and the ‘notifications’ window. Waiting for the darker shade to appear and a small white number on red background informing me that there is something new, a ‘message’, a ‘comment’ or a ‘like’. What is this doing to me? Connecting me to the world. Connecting me to people thousands of miles away. Across the sea. And across the ocean. And also the major way I’ve found to waste my time. Can’t believe there has been a time in my life – perhaps a much happier time – when I have not been obsessed with Facebook. How have I lived, especially as a teenager, with no internet…?
Then it’s 1.45 PM and I press the button.
The sound of the buzzer is a subtle vibration. I open the door and the first thing I see is a very steep, narrow staircase, covered in simple beige carpet. The absurd line ‘the only way is upward’ plays a monotonous tune in the back of my mind. The carpet is ordinary. Nothing fancy. I climb the stairs and he meets me in the corridor. Smiling. I feel nervous, but not too nervous in order NOT to notice his smile. Seems genuine.
This is how I enter the room for the first time. Compared to other rooms I’ve seen, it seems bare. It takes me a while, a long while, to notice the books, the paintings, the various objects…. this is how much space there is. And simplicity.
I don’t remember what we say as an introduction, I don’t think we even shake hands. Everything looks surreal. Here I am, in the therapy room. We sit near a small, wooden table, in two chairs facing each other.
I say to him outright that the main reason for me to be here is because I’ve just started a 5-year part-time Doctorate in Counselling psychology and Integrative psychotherapy. Forty sessions personal therapy is one of the requirements for Year One.
Then I hastily add:
– But I’ve been planning to start therapy for a long time now.
Am I seeking to reassure him? Or myself?
He starts explaining the way he practices, gives me some paperwork and I initially ask for 24 hours to ‘think about it’ before I’ve made up my mind. Then I hear myself interrupting him and saying that actually, I have made the decision – I want him to be my therapist. And that’s it.
– I am curious, how did you decide?
– It’s just… I always hesitate. About major things, I mean. I am very spontaneous if I want to buy a hot chocolate or even a pair of shoes (I stretch my feet with my brand-new, bought-half-an-hour-ago Clarks boots and I am almost certain he suppresses a grin). – But when it comes to serious stuff and especially committing so much time (and energy, and money…), I am not quick to decide. Only… this time I do. I will trust my gut feeling.
And so, be it.
– I’ll see you next Thursday, at 1.45 PM.
2. Resistance
– I am going to record the first three sessions. – the calm voice says. – Of course, with your permission.
I nod but internally, I feel the opposite of calm. I feel tense. Trembling.
– I would like you to try and remember the earliest memory you have, and then relate the earliest events of your life as accurately as possible starting from age zero to age eleven.
This is strange. Even absurd. How can anyone have any memories dating from age ‘zero’?
I cough a few times to buy some time and then I start.
…
– So, to sum it up, you were pretty much on your own.
Suddenly, my eyes were tearing up. And the man, sitting in the chair opposite to me, was ‘the enemy’. I hated him with a passion.
‘I am not gonna cry… I am not gonna cry…’, I kept repeating the silent mantra without moving my lips, almost hearing the sound of gritting my teeth and steadying my chin. ‘Stiff upper lip’ is an idiomatic expression in the English language which has always made me laugh – until now. Why was it so important NOT to cry in front of this man? I didn’t know him. He didn’t know me. I was paying him on hourly basis, for Christ’s sake! It was my God damn business whether I’d cry, trash, shout, scream, throw tantrums, pretend, smile or whatever. This was MY SESSION. This was MY SPACE. I didn’t have to be polite, collected, calm, to keep my voice down, to ‘behave’, I wasn’t facing anyone ELSE in distress, I wasn’t trying to make a good impression at a job interview, I wasn’t a MOTHER in this room. I was ME. I was here to make 40 sessions – at least – and continue with my course. I was here to find ME, in a way. What impression I made on him was absolutely irrelevant.
And yet… just the thought of appearing weak, of breaking down in front of him was unbearable. Here I was, a mature, grown woman, utterly terrified that I’d make ‘the wrong kind of impression’ after all my strong proclamations how I no longer cared what others thought of me.
I just didn’t want to cry. The anger, frustration and my strong self-control prevented this from happening. I did manage to keep the traitor tears from falling.
I promised myself I would cry outside. ‘You will cry, don’t worry. Once you go out.’ – Out… in the safety, security and anonymity, provided by the huge city with its noises and car horns, with its faceless faces everywhere.
The therapist wouldn’t know. Meeting outside of this small room and having any kind of interaction was absolutely impossible. I knew the BOUNDARIES. A therapeutic relationship is a therapeutic relationship. Fullstop. Period. It can never be anything else apart from a 50-minute meeting in the same room every week.
It was absolutely natural and normal to cry here. I could cry. I could see the tissues on the small table which made my resolution even stronger. I wasn’t going to use them. No way.
3. Reflections
All my carefully chosen words simply crumbled. My determination to talk about something I had chosen – like my relationship – went out of the window. Why? Why was this happening in this nice room with beautiful smell, with the friendly, thin man in the opposite chair? A nice, cosy room. Not too big, not too small. And here, I was stuttering. Couldn’t find the ‘right words’. My fluent speech was challenging me.
Started to ramble about the working alliance and my essay. Then expressed some of my doubts about the therapy, about choosing therapy as a professional field and how it is not like many other jobs. My therapist wanted to know what was it about this room and him that I wouldn’t trust. I had noticed how he is always ready, waiting in the middle of the room, or even closer to the door. Standing.
We did talk about that and where would I have expected him to be.
– What would you expect me to be doing? How would you imagine me?
– I don’ know. – for some reason, I feel like a clumsy teenager, the antonym of eloquence.
– Probably, I would imagine you at different places (oh, very clever! Genius!), probably, moving in the room… sitting behind your desk…
– Reading a book – he interjects, smiling. I love his smile. It’s warming up his unreadable face.
– Yeah, – I relax. – Reading a book, looking very serious, grand…
– Watering my plants…
I look around and start giggling. For the first time, I notice the plant. He does have a plant.
I take a look around the room. It’s nice. I notice the small wooden doll on one of the low shelves.
I wasn’t sure if anything was happening. I am not sure if anything is happening. I am not sure if therapy is doing me any good. I expressed my fears that if we meet outside of this room, he would avoid me. Pretend he didn’t see me. And how could I blame him, so strongly inclined to do something similar myself?
– If I meet you outside of here – he said, – I would probably nod ‘hello!’ and would restrict myself to this only, not engaging in a very profound conversation.
– I am fine with it. – I replied. – I always hated small talk.
It’s so tedious endlessly engaging in meaningless chit chat. Asking, so how do you do, the weather’s so nice today, so sunny – so unusual for England! And so on. And yet… people still do it. It seems inevitable. Like a web, preventing them from exploring any other topics, safely adhering to the most impersonal stuff.
– I’ve noticed that you constantly ask ‘Can I do this…?’. ‘Can I do that?…’ It’s just an observation. A reflection.
– Yes. I always do that. Don’t know why. Perhaps I believe that if I am very polite, people would like me more.
-So, why is it important for you that I like you?
I can’t answer that question. Why, indeed?
Откраднахме 5 дни, заредихме с бензин колата, купихме си билети за ферибота Доувър-Дюнкерк и посетихме за първи път Амстердам (Холандия) и Брюж (Белгия).
Амстердам… Дори не знам откъде да започна, а не е голям град (в сравнение с мащабите на Лондон). Отдавна си мисля, че не ми допада ролята на „турист с чек-лист“ (т.е. някой, който отива на дадено място със списък с неща за правене и музеи за посещаване, отмятайки набързо всяка посетена местна забележителност преди да се втурне към следващата). Далеч по-важно за мен е да се потопя в атмосферата на мястото, да го „усетя“ и то да остави своеобразния си отпечатък върху мислите ми.
Но това пътуване промени виждането ми – оказва се, че все пак обичам да имам някакъв план. Мозъкът ми се измъчва и скучае от бездействие, а думите „просто си почивай“ му действат добре за час-два, влудяващо – за повече. Така че, с други думи, имах малък „чек-лист“, даже резервации за 3-4 места… без никакъв натиск да отидем непременно да ги посетим. Къщата на Рембранд, музеят на Ван Гог, Rijksmuseum, скривалището на Ане Франк и семейството й…
Отделно (и по подразбиране), разходка по каналите, хашиш (и двамата с Кало сме непушачи, но все пак това е Амстердам, едно от малкото места в света, където употребата на марихуана е приета и узаконена) и поне бегъл поглед в квартала с червените фенери, съчетан с дегустация на холандски сирена.
Честно казано, очаквах кратка и ленива бохемска екскурзийка сред либерална (бих казала твърде либерална и разпусната за вкуса ми) атмосфера, изчанчена и леко декадентска може би. Очаквах нещо, на което скрито да се смея, задавайки си въпроса дали съм станала прекалено преситена и възприела навици, които, за да съм честна докрай, презирам? И наистина, след като човек е видял „Уфици“ във Флоренция, „Прадо“ в Мадрид, Музеите на Ватикана, Националната галерия в Лондон и Лувъра в Париж, дали би могъл все още да запази очите си свежи за нови гледки и аспекти на европейското изкуство, а ушите си – жадни за нови интерпретации? Амстердам обаче ме изненада. Очарова ме. Издебна ме изотзад и извика в ухото ми „бау!“. Очаквах едно, получи се друго. Това пътуване някак си успя да провокира мисленето ми. Когато си припомням впечатленията от някое място, което сме посещавали, сред сравненията, които ми идват наум са: „малка, скъпоценна брошка, потъмняла от годините и влагата“ за Венеция, „жега, шумотевица, туристи и ДАВИД“ за Флоренция, „мирис на коне и сангрия“ за Севиля, „дъжд, готика, козяци и стерилно чисти заведения“ за Стокхолм…. макар, разбира се, това може и съвсем да не е така, защото тези градове са видени през моите очи в определен момент и сезон, със съответна нагласа, през определена призма… Възприятието винаги е относително. Истината е, че ако трябва да опиша Амстердам с 4 думи въз основа на ТОВА конкретно пътуване, те ще са „скок назад във времето“, а по-специфично, първата половина на 20-ти век. Това беше моето субективно преживяване.
На фона на всички „културни“ впечатления, за мен се откроява най-силно въздействието на две личности: Ане Франк безусловно „открадна“ спектакъла, завладя ме и ме обсеби, а Ван Гог дълбоко ме трогна и с няколко широки маха на четката си нарисува декора – многоцветна, но някак изчистена, меланхолично-красива картина на един Амстердам с полюшващи се лодки и… тъга. Така го усетих. Тези две личности и това, което научих, осмислих и попих от оставеното от тях, успяха да проникнат през по-плътните слоеве на добре охраняваните крепости, съзнателно изградени около душата ми. Всичко останало, което видяхме, бяха нюанси. Но фини, заслужаващи внимание нюанси.
От известно време насам изпитвам тъга, виеща се като неясен, но плътен облак цигарен дим, следващ стъпките ми, замъгляващ погледа ми, изпълващ дробовете ми… Не знам на какво се дължи – съзряване и преход в средната възраст, интроспективно мислене, което „окастря“ инстинктивно и с лазерна прецизност безсмислените контакти, натрупване на броя клинични часове в които се опитвам да „терапевтирам“ депресирани хора, или някои лични загуби… Само преди 3 седмици седях на гроба на кръстницата ми в Русе. Тя почина по-рано тази година, през юли. Гробът беше сбутан между други; тесен, горещ. Хапеха хищно комари, а над гъстите храсталаци се виеше чалга. Опитах се да си „поговоря“ с кръстницата ми, по начина по който сме си говорили за всякакви дреболии (и много важни неща…) от времето, когато още ходех права под масата. В последно време, комуникацията ни се осъществяваше основно по телефона, докато тя умираше бавно от диабет, рак и депресия в една тясна стая в самия център на Русе, в най-красивия му квартал до пищната Симеонова къща – без да има пари за инсулин или други лекарства (така й се отблагодари любимата родина България за 40 години вярна, фелдшерска служба). И все пак, смехът й жизнерадостно звучеше по телефона, изсипал се като звън от сребърни камбанки, винаги с мило обръщение, винаги с шега – и така, почти до края. Почти.
Но диалога ми с мълчаливия гроб някак си не се получаваше.
Потупах пръстта, оставих й няколко хризантеми, магнитче за хладилник и текст на песен на Васил Найденов („Телефонна любов“). Телефон все ни свързва,
Телефон ни дели.
Малко тъжна е тази
Наша обич, нали?
Ако аз заговоря,
Ти отсреща мълчиш
И не мога да видя
най-добрите очи.
Ако ти заговориш
Аз не мога така
С мойте длани да стопля
Твойта малка ръка.
Ти ще дойдеш тук, аз зная
Нещо в мене днес боли
Най-далечно разстояние
е туй, което ни дели.
В такова настроение отидох в Амстердам, обърнала гръб на изтърканите и пискливи призиви за „позитивно мислене“, които са отживелица. Подобни съзнателни „трикове“ не действат на подсъзнанието, а и всички ще умрем. Екзистенциалният ужас не може да се преодолее чрез самозалъгване, а чрез приемане. Поне се надявам да е така. Да си абсолютно присъстващ на дадено място. Да усещаш шепота на дърветата, болката в гърдите, сърцебиенето, красивият аромат на листата – да поемаш всичко, положителното заедно с отрицателното, без да се опитваш във всеки един миг да го промениш. Mindfulness.
В Амстердам валеше и беше студено. Беше пълно с хора на велосипеди. На скутери. На мотори.
Ние взехме трамвая и отидохме първо до Къщата на Рембранд.
Пристигнахме в къщата следобед на 20.08. Бяхме недоспали, уморени от пътуването, сетивата ни – замаяни. Изкачването по стъпалата в доста солидната и претенциозна къща ме задъха, зави ми се свят. Добре познатото сърцебиене изпълни ушите ми. Усетих се обгърната от един претенциозен вкус, от усещане или поне желание за „показност“ в стил 17-ти век… Рембранд според мен, е бил не толкова велик художник, колкото предприемчив търговец. Изложените по стените картини не са негови, с няколко изключения, които не ме трогнаха особено. Огромната му колекция от редки предмети, морски таралежи, паунови пера и оръжия, примитивната му „печатница“ (по липса на по-добра дума) подсказваха желание да впечатли посетителите си, да смае и да печели от това. Навсякъде се усещаше подчертана любов към лукса и разточителството. Не е голяма изненада, че след няколко години не е можел вече да си позволи да поддържа домакинство в доста голямата къща на няколко етажа, и кредиторите му къде любезно, къде не толкова, са го помолили да напусне…
Беше ми скучно и ми се зави свят по тесните стълби. Имах чувството, че плувам, че подовете и стените се движат и вибрират. Две неща ми допаднаха – кухнята и краткият „кръжок“ по смесване на бои. В кухнята ме смаяха размерите на мивката и на малкото легло-гардероб – преди повече от 350 години хората са били наистина, ама наистина дребни! Мивката беше ниска, като за дете. Аз лично не си спомнях да съм чела или чувала, че хората по това време са спели в полу-седнало положение от страх да не се задушат, нито че леглата им са наподобявали толкова много дървени саркофази с плъзгащи се врати, затворени от всички страни, но с възможност да си оставят малък процеп, за да дишат. Интересно!
Начинът, по който са произвеждали и подготвяли боите и платната, също ме впечатли. Подготвяли са различни материали, минерали, терпентин и други масла, и със слонско търпение са ги търкали с камък върху друг солиден камък, докато постигнат перфектна, хомогенна смес! Всичко е било добре организирано в стотици малки бурканчета.
Постигали са невероятно богатство и разнообразни нюанси от цветове, но рядко са използвали повече от 1-2 цвята на ден за картина. Например, забавлявах се да си представям, казвали са си навярно: „Днес ще рисуваме само дървета и всичко, което е в по-бледата разновидност на зеленото – нищо друго!“ Освен, че са използвали предимно органични материали за боите, използвали са органични материали и за съхранението им – като свински пикочен мехур! Както се изрази Кало, „вместо да направят от него шкембе-чорба“…
Снощи късно пред къщи си гарирах колата
и ключето от нея изтървах в тъмнината.
Тази сутрин излязох да го диря към седем,
тротоара пред къщи със учудване гледам –
със зъбати листенца цял постлан край москвича
и на жълто ключенце от тях всяко прилича!
И е доста студено, дим струи от комини,
но сред клоните редки небесата са сини,
и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка
и колата далече сред мъглица се мярка,
и е жълто и тихо, с оня мирис на есен,
такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!
И живота си чувствам как е минал през мене
в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.
Ах, до люлката детска така близо бил гроба –
откъде тази завист и защо тази злоба?
Трябва друго! – И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:
– Какво още там дириш, остаряло момченце?
– Нещо дребно – му казвам. – Едно златно ключенце.
This was the first time I was stealing a book. There was a difference between forgetting to return books to the local library and deliberately taking one with the intention to keep it. My heart pounding, I tiptoed among the bookshelves, the tiny book under my sweater, its pages fluttering like the tired wings of a butterfly. Did anyone see me? I had no idea. There were no scanners back then, in 1995. So I wrote down the titles of the other books with shaking fingers on the form the librarian gave me, and went out, my theft unannounced, unpunished.
It was a beautiful day. I didn’t dare to look at the book but quickly shoved it in my bag and hurried home. Only when I got home, I felt that strange feeling of satisfaction. I pulled out the book and stared at its title: “E.T. the Extra-Terrestrial in his adventure on Earth” by William Kotzwinkle. There was no previous record of the book being borrowed by other library members. I was the first person to read it. I was the only person to have searched for it so far. Was it a sin to take a book that others ignored and had never endeavoured to discover its secrets? I wasn’t looking for excuses: I felt no guilt. No one wanted it. It was left to spend 10 lonely years on its shelf, unread and untouched. I cleaned a space for it on my colourful dust-free bookshelf where it started serving its purpose – to help me overcome my fear.
***
When I was seven, my mother took me to the cinema to see Steven Spielberg’s ‘E.T.’. Surrounded by excited children and their similarly excited parents, I had felt some inexplicable terror at the thought that aliens might exist. No matter how good, amazing and clever the little creature on the screen was, it was also biologically so different from me, so lost, so crooked and gnomish, so chased. I couldn’t look at it and I couldn’t bear its pain and misery, its slow agony. Others were having genuine fun while I was dying of fear and heart palpitations on my seat, at the age of seven. My mum ought to have seen my face, something in my pale lips, which scared her enough to ask me, ‘How are you? Do you want to go out?’. ‘Yes, please.’, I managed to croak, my throat dry and my eyes unblinking. And off we went. It took me 10 more years of nightmares and checking under my bed before I dared to watch that movie again. The stolen book helped to overcome the anxiety. It took me 17 more years before finally, at the age of 34, I started exploring my fear in the consulting room of my therapist in London. It had never occurred to me that I might have identified myself with E.T. but when he suggested that, it sounded completely logical, it made a lot of sense. I often felt like an outsider in a society where conformity to the public opinion and unwavering, unconditional obedience to the authorities was a must. Somewhere, deep inside, I knew I was the alien. I only needed to learn how to use my super-powers. Flying I didn’t master. But my imagination did.
***
Basildon, UK, 2014
Yesterday, my husband and I watched ‘The Book Thief’ with Sophie Nélisse, Geoffrey Rush and Emily Watson. I hated the director’s indecisiveness to stick with either English or German, instead of ridiculously mixing up the two in everyday conversations. But I loved the colours, the acting, the tenderness, the humanity.
I cried and made the connection with another short big-eyed teenage girl who stole a book from the local library in her hometown many years ago to soothe herself and find comfort and consolation. My childish fear was not on the same scale as Liesel’s horrible experiences of loss and abandonment during the Second World War, but I could certainly link what she felt and her way to cope to something in my past. In an age when youngsters go to watch violence and sex scenes while eating popcorn, ‘The Book Thief’ stood out as a delicate flower, a daisy that attached its roots to my soul. The sound of accordions haunted my dream that night and I thought of what my tutor said on Sunday: ‘It would be all too easy to blame it on the Germans; but I keep on asking myself, what would I have done? If I had to protect my children, if I was scared that they may be taken away, would I have kept silent? Probably, the honest answer is ‘yes’.
Yet, there are other ways to defy a system or a dictator. Less verbal ways, such as thinking. And writing. Words, never uttered yet present and alive, able to make history.
Unchained written words could be a very potent weapon. Reflection happens though writing and no censoring. The most powerful conscious connection to what one truly thinks of the World and Fellow humans is through keeping a diary. I don’t quite know whether I’d ever be able to let go of my grammar, my insecurities, my perfectionism, my hesitations and my inner critic, and just… write.
“…The words. Why did they have to exist? Without them, there wouldn’t be any of this. Without words, the Führer was nothing… I have hated words and I have loved them, and I hope I have made them right… I wanted to tell the book thief many things, about beauty and brutality. But what could I tell her about those things that she didn’t already know? I wanted to explain that I am constantly overestimating and underestimating the human race-that rarely do I ever simply estimate it. I wanted to ask her how the same thing could be so ugly and so glorious, and its words and stories so damning and brilliant.” Markus Zusak, The Book Thief
Hm. Am really amazed at Google’s “google doodle” choices recently.
Today, they’ve chosen to celebrate Dian Fossey’s birthday. Don’t know much about her, to be honest (as is the case with most of Google’s recently chosen “prominent people”). On the one hand, it’s good. I felt so unenlightened and uneducated to have never heard of her, that this made me read to ‘fill in the gaps’ (instead of focusing on my assignments).
So, Dian Fossey was a famous zoologist played by Sigourney Weaver. Dian probably had avoidant insecure attachment style and some history of abuse (judging by what they write about her relationship with her stepfather). She did a lot of good things for the gorillas in Rwanda. Alas, she was also someone who did not manage to establish similarly good relationships with the local people, being described as “a racist alcoholic who regarded her gorillas as better than the African people who lived around them“. After burning up their houses and beating some common sense into the local people for ‘not treating the gorillas right’ and kidnapping a little girl, she was mysteriously and surprisingly (what???) murdered. While undoubtedly a great researcher and an interesting woman with an interesting, controversial life and admirable strength in finding ways to cope with her mental health issues and fight for her dreams, I still fail to understand WHY did they choose to celebrate her birthday on the most visited website in the world? Perhaps it’s just me being hopelessly dumb and old-fashioned and slow for not choosing great apes over human beings, but I think the great apes would have done the same – choosing their own species. It’s only natural… for every other species but humans.
I wonder, Dian, and I know you can no longer answer me because you’ve been dead for the past 29 years but weren’t there any other ways to convince others in the importance of preserving primates instead of replying with fierce violence to their violence… or hunger? I’ve seen hungry kids in Africa. Endangered species or not, if my kid is hungry, I’ll feel very sad but prefer to feed her with gorilla meat if there is no chicken… I feel very sad that humanity disappointed you so much that you turned to animals as a way to find acceptance but still… this is not a good enough reason for me to look at your google doodle all day long. Sorry. There are plenty of other traumatised, tortured souls out there who did great things while torturing fellow human beings. Obviously, the Google graphic editor (or whatever) and me don’t see eye to eye.
P.s. Adolf Hitler had an interesting life, hired great researchers such as Dr. Mengele (no need to submit anything to ethical committees for approval!) and was controversial and wrote books and was even an artist! Hey, GOOGLE people, don’t forget his birthday is on 20/04!
I read Patrick Süskind’s ‘Perfume’ (Das Parfum) many years ago, sitting at the top of an outdoor staircase in a small Bulgarian village (where my grandfather was born), at a friend’s house. I started reading around 4.00 pm on a hot summer day, quiet and sleepy, heavy flies buzzing lazily around me. I finished reading around 1.00 am, in the company of invisible crickets chirping mysteriously, white flowers filling the cool night air with their fragrance and moths dying painful deaths as a result of their fatal attraction to the artificial light from the lightbulb above my head. This book almost burnt my hand, so I threw it away with relief, after reading the very last word on the last page. I’ll never open it again (I think), but if there was ever a “good” metaphor for what happened in Germany in WWII, then this must be it:
I saw ‘Blue Jasmine’ yesterday. It was raining in the morning and I had belly ache, mirroring my daughter’s. While dragging her to school, calling several times the GP Surgery until finally making an appointment for Friday, and eyeing the pile of clothes in the laundry , the other pile of dishes and the pile of client notes and articles I have to read for my next assignment, I felt so deeply exhausted that it was no longer a matter of caprice but a consciously chosen route to escape, a need to breathe. I flagged down a cab and was sitting in front of Screen 9 in Basildon Empire cinema before I knew it. Apart from me, there was only one (aging) couple. It was enjoyable, I think… For all three of us.
This jewel of a movie is not for everyone to appreciate. Woody Allen has hardly stretched himself with the script, but the acting was absolutely brilliant. Never would I be able to comprehend how average starlets could even compare to the likes of Cate Blanchett and Sally Hawkins. Alec Baldwin I frankly dislike, but he was deeply convincing in the role of a serial liar, conman and cheat :).
The sarcasm of this film, its breadth, its depth, the sadness and yet the humour left me with a feeling of deep satisfaction that karma may be a bitch, but ‘It’ is one hell of a justice-loving bitch. Cate Blanchett’s portrayal of a narcissistic woman in denial, greedy and self-obsessed but also in her own way, vulnerable and pity-provoking, made me think of all the ways in which a person’s delusions of grandeur and need to be externally appreciated can screw up their good qualities and chances to improve their life but above all the lives of their ‘significant others’.
Augie: When your sister had all that money, she wanted nothing to do with you. Now that she’s broke all of a sudden she’s moving in. Ginger: She’s not just broke. She’s all screwed up.
Chili: She doesn’t care about you! She’s a phony!
Jasmine: Can you please not fight in here? I don’t think I can take it. For some reason my Xanax isn’t kicking in… Anxiety, nightmares and a nervous breakdown, there’s only so many traumas a person can withstand until they take to the streets and start screaming.
Why ‘Blue Jasmine’, though? I’ve been wondering how Woody Allen chose the name. Jasmine’s ‘alter ego’ is beautiful, (almost) always presentable in public, even when her life is shattered in pieces. Yet, the façade is very important to her, a woman of lost – or never established – sense of Self. A woman, wearing such a beautiful, gorgeous red dress, seemingly an embodiment of life, vitality and passion (‘Red’ Jasmine – the alter ego!) but underneath, feeling ‘blue’ and lifeless. It is not only about the colour of the flower, then, but about a State of Mind. Jasmine feels blue throughout this movie, i.e. ‘low’, depressed. There is no real feeling of happiness behind her sparkling smile because at least unconsciously, she is aware that her marriage is a farce, a false pretence. Why then does she choose the pretence over and over again, instead of making the effort to regenerate her self-esteem and learn to step on her own two feet? A question, left unanswered.
“We cast a shadow on something wherever we stand, and it is no good moving from place to place to save things; because the shadow always follows. Choose a place where you won’t do harm… where you won’t do very much harm, and stand in it for all you are worth, facing the sunshine.”
“It is fate that I am here,’ George persisted, ‘but you can call it Italy if it makes you less unhappy.” ― E.M. Forster, A Room with a View
Once upon a time, there was an old parlour with a Persian carpet and a few flower pots with green plants growing in them. If you’ve never seen or heard of this parlour, its shelves, the tree bark and the paintings on the walls, you probably won’t know the little girl who used to hide under the table, sitting on a heavy ottoman with a big album on her knees. She was browsing the pages, looking at the gloomy portraits, especially at the smiley toddler with the bird in his chubby little hand and at the stern girl with the path in the middle of her silky dark hair, wishing they were there to keep her company.
She used to stare curiously and secretly at the naked woman coming out of the sea and at the mum with the baby-boy whose eyes were always full of laughter. The little girl wanted to go to the fairy-tale world of the album. It was enchanting but a little scary with all these beheaded people – some of them half-horses, half-humans – and the bearded men who had bleeding palms and feet, pale faces and a yellowish halo around their heads. But the colours were so vivid! She sometimes imagined the pages would suddenly reveal a secret button she could press and then the bookcase would open and invite her to the magic country, perhaps an analogue of Narnia. One day three decades later, her vivid imagination and the imprinted memory finally showed her the way to this hidden place. It was not Narnia, after all. It was a time-machine transporting her back to childhood when ‘rewind’, flying and controlling the sun with a ring bought at the Spring Fair were possible.
Somewhere in Tuscany, Italy, she slowly climbed the claustrophobic staircase to the top of the Giotto’s Campanile – the Bell Tower – and this is what she saw:
Little did she know that she would feel worse after visiting this place because sometimes incredible beauty makes us sad.
***
I didn’t know the name of the magical place in my parents’ album when I was five. Years passed before I could pronounce it, syllable by syllable, ‘UF-FIZ-ZI’. The explanations under the reproductions meant nothing; they were in German as that is the only foreign language apart from Russian which my mother speaks.
Right after passing through the Gotthard tunnel, connecting Switzerland and Italy, the weather kept changing. Tuscany rained on me, dazzled me with her Sun, bombarded me with hailstones leaving a mark on the car’s windscreen and finally showed me her rainbow, all within 40 minutes. In other words, typical temperamental Italian weather!…
Stilhotel is a nice little hotel which smells like candies, located in Signa, the Province of Florence, approximately 12 km from its ‘big sister’. I like the receptionist who says ‘Ciao, Amore!’, and the older woman who makes espresso in the morning and looks a bit like her mother. I love the pictures and the photos on the walls, showing a 1950s and 1970s Florence… In this charming little hotel they’ll charge you 50 euro a double room – it is much cheaper than in Florence – and will give you plenty of ‘gratis’ friendly smiles :). I am not quite sure I like the heat though. It’s too much.
Reaching Florence is easy and takes between 8 and 18 minutes depending on how fast is the train and how long is the delay; either ask the nice Cuban lady Zulima to drive you to the train station or walk there (it’s 30 minutes walk), then buy tickets for the train from the owner of the Roma Bar, validate them using one of the machines and jump a train – there aren’t that many platforms; only two if I remember correctly. Listening to the peal in the morning, I slowly read the names of the train stations: Firenze P. Prato, Via Faenza, Stazione Santa Maria Novella (abbreviated as Firenze SMN); I love to feel them on my tongue. Italian language is so delicious.
First time I see the Arno is in tremendous heat. The water is still. There is a lonely duck taking a shower.
To me, Florence is not just the city which has been the birth place or the place of residence of Dante Alighieri, Giovanni Boccaccio, Sandro Botticelli, Robert Browning and Elizabeth Barrett Browning, Michelangelo Buonarroti, Leonardo da Vinci, Donatello, Galileo Galilei, Niccolò Machiavelli, Masaccio, Raphael, Florence Nightingale and of course, the designer Gucci (:)), but something else. Apart from a dream, a memory about an album I’ve found a refuge in during the long hours of solitude in my childhood, Florence is the place where the 1985 movie based on E. M. Forster’s book ‘A room with a view’ starring Helena Bonham Carter, Maggie Smith, Judi Dench and Daniel Day-Lewis has been filmed. I remember I saw this movie for the first time in Jerusalem, borrowing it from the British council – Jerusalem is the only other place that has sneaked under my skin in such a way and is now almost like a tattoo.
Slowly walking to Piazza della Repubblica and clutching my copy of the ‘Lonely planet’, I realise it is the centre of the old Roman city. Very close by is Piazza della Signoria. I stare at Fontana del Nettuno and wonder why do the authors of the ‘Lonely Planet’ call it ugly. Right in front of the fountain, in the middle of the square, there is a simple plaque on the spot where the fanatic Savonarola burnt so many works of art in the end of the 15th century in his famous ‘bonfire of vanities’. Including some of Botticelli’s pieces. The following year, 1498, he was burnt himself at the stakes, on the same spot, which is now trampled on by tourists and horses.
I wonder how long it takes to create a piece of outstanding beauty; and just a fleeting moment – to destroy it. However, Savonarola was probably more than a vandal and a brainwashed deluded preacher. In his own clumsy ways, he was a reformer, brave (or crazy) enough to defy the papacy in Rome, fighting to establish a free republic of Florence. Ironically, only 6 years later Michelangelo’s David became the symbol of a free Florence. A real ‘rebel’, pointing his warning glare towards Rome – an impersonation of Savonarola’s core idea of freedom and power of the ordinary people as opposed to the despotic Roman patricians, and controversially, at the same time an embodiment of the very things that the friar considered heretic and ‘unholy’ – art, nudity and classic beauty…
My eyes almost ignore Palazzo Vecchio and focus instead on Uffizi. I close them and imagine the scene from ‘A room with a view’ in which Helena Bonham Carter as Lucy Honeychurch looks at all the violent statues. In the movie, on that piazza a man stabs his friend and kills him, provoking Lucy to question George: ‘How can Italians be so kind, so loveable, and yet so violent?’. It’s a question as of yet unanswered. The light and the dark in human nature are so tightly intertwined that there is no separating them. As of late, the more I see of the world, the more I am inclined to think that darkness prevail, even in people who think and try to be decent the selfish instincts are by far not extinct but just covered by lustre, manners, ‘noble deeds’ and denial. True nobility of the soul, a spiritual aristocratism as my Mum used to call it, is such a rare commodity in the modern world that you’d be better off with lowering your expectations considerably.
I didn’t dare raise my eyes from my desk. He took his seat without making a sound, and I remained in a hunched position, resembling a nervous question mark… but my eyes developed a personality of their own. They drifted aimlessly over to the fingers that were folded on the neighboring desk and then, stupidly, they flickered to his face. He seemed to sense it immediately. Almost as if he had no control over his own movements, he turned slightly. We stared at each other for a fraction of a second before, almost defiantly, he snapped his attention back to the front of the room. On cue, the blood rushed to my face.
+++
His expression was sad, though not the sort that would warrant pity. By simply looking at him, I knew some deep thought was transiting through that magnificently complicated brain of his.
+++
“Romeo… he’s a little ridiculous, don’t you think?” He spoke rhetorically, but I refused to let it slide.
“Romeo is fantastic.”
He sighed. “He’s fickle and irresponsible. One minute, he’s chasing after Rosaline, the next he’s marrying Juliet. Plus, he fails to think through his plans. Had he learned the art of communication, he would have lived to grow tired of Juliet and force his misguided affections onto some other poor soul.”
+++
We both shot up out of our seats, he elegantly as a reed propelled by the wind and me looking like a one-legged jack rabbit. Predictably, he disappeared before I could feign preoccupation with my own feet.
+++
I always blurred the lines with him, getting too personal for a casual conversation between two people who were barely acquaintances.
His eyes were as wide as saucers. Before I could process a single thought, he gently sat me down on dock, and stepped back.
“Are you suicidal?!” He seemed angry, though I had no clue why.
“No, I’m drunk.” I made a fruitless attempt to stand, but gravity had other plans. The spinning returned in full force, and I resigned myself to my spot on the dock.
“Yes, that part is obvious. What’s not so clear is why you felt the need to hover around a slippery dock in the dark with no apparent regard for your own safety. Nor do I understand why someone like you is excessively consuming alcohol in the first place.”
I knew I should’ve been frightened by the sternness in his voice, but I was too wrapped up in what had just happened. Plus, he was now crouched down beside me, running his eyes over my body for some sign of injury or insanity. It was all very distracting.
Wallowing in a dizzy state of admiration, I whispered, “I think you just saved my life…” Thanks partly to the booze, I added in an airy, awed voice, “That was pretty cool.”
He did his best to look disgusted with me, but something about his expression was off. “It was not cool.” He let out an exasperated sigh and studied me as I grinned up at him like an idiot. “Good god, you are drunk.”
I must have been, for my earlier anxiety had now faded into inexplicable giddiness. I’d nearly died, yet I’d been down that road so many times that it didn’t really faze me, especially now in my sudden drunken euphoria. I just beamed at him.
“Unbelievable.” His demeanour was cold, causing my alcohol-induced overconfidence to wane. I was almost relieved when he allowed frustration to seep into his voice as he said, “You are the most difficult, obstinate, confusing person I have ever known.”
+++
The prospect of eating lunch had never terrified me more. To abate my fear, I obsessively tried to form a game plan. Spaghetti would be a complete mistake, with the red, soupy sauce and the noodles that stuck together so that you never really stopped slurping them up until your plate was empty. Likewise, salad had too many variables, too many tricky vegetables, any of which could stick to my teeth without me knowing. A sandwich was the safest bet, but with my luck, I’d choke on a tomato and simultaneously die of asphyxiation and humiliation. The scenarios kept flying through my head, and I never once questioned how he could turn something as mundane as “having lunch in the cafeteria” into the social event of my week.
+++
Nothing escaped his notice.
Somehow, without me realizing it, he’d turned the focus of the conversation to me. It was time for me to take back the reins.
I am caught adrift in a sea of my own undoing
in this hot, foreign place,
Overwhelmed and pulled under
by them. Perfect in their clever clichés
I am awed by their defined identity,
While I search for a title of my own making.
и от светлина и сянка… Този архетип може би се асоциира силно с Питър Пан, който все гони сянката си и моли някой да му я пришие.
***
Езерни мисли ~ Lake thoughts 